Посипвам с
пепел рана подир рана,
а върху гърба
ми място не остана...
спъвам
се,спъвам в избори тежки-
хвърлям се
в крайност- в победи и грешки.
Душата ми
обича да носи „Прада“,
да бъде шик,
красива и млада,
но тя се научи
и да става, и пада,
и да прощава
до край- без пощада.
Иска, иска
просто да бъде дар,
а скимти като
куче, ръмжи като звяр
и тътне моята
страст неразкрита,
тъпче в калта
самотна, сърдита,
а после
внезапно и лудо полита,
очи разтърква,
рошава и неумита
и като дете
в истории се впуска,
приема любов
и кафе за закуска.
Взирам се в
своя собствен небосклон-
прилича на
Голгота, на пуст киносалон,
във който
скърца стар ,забравен филм.
В очите ми
се стелят кълба сълзи и дим.
А хълмът на
спокойствието е тъй недостижим!
Сизифовият
камък добутах до средата,
а той
невъзмутимо премазва ми краката
и зная, Боже,
зная-от тук и чак до края
уроците си
толкова трудни съм приела,
заплетени
на възли в житейската къделя.
Ти винаги
към мен си толкова щедър-
засадил си
в сърцето ми дъб или кедър,
които ме
държат изправена и силна.
От твоята
щедрост към мен изобилна
аз и на другите
вяра ще давам.
Твоя рабиня,
Господи ,оставам!
Дори за
решетките по гърба- благодаря!
Часовникът
на възрастта не искам да сверя,
защото Ти си
създал душата ми млада-
дори да е
тъжна, дори и да страда.
30 сребърника
някога в пазва не прибрах
и не трябва
сега да се гърча от страх,
защото нека
да бъде Твоята воля-
за това
благодаря, Господи и за това се моля!
