На 29 април имаме годишнина от сватбата. 21 години по-късно си спомням само детайли от сцени, емоции, събития. След края на тодорживковото време и в зората на прехода, в началото на съпунените сериали, бума на огромния дефицит по магазините, вълните от ентусиазъм и надежди, противопоставянето на сини и червени... Тогава не сънувахме още за мобилни телефони и лаптопи, не предполагахме какво може да бъдат социалните мрежи и интернет, виждахме само любов и светло бъдеще. Такава беше пролетта на 1990 година.
Ние се оженихме в стола на едно бивше голямо предприятие. Сами си търсехме покривките, вилиците и лъжиците, чашите. Сами аранжирахме масите. Сами набавихме храната. Сами търсихме сервитьори...Как ли им звучи на днешните младоженци? Сама направих сценария за сватбеното тържество. Поканих си водещ. Написах и един стих, който да стои над официалната маса. Поканени бяха 400 човека. Дойдоха около 300. Близо месец сгъвах кърпички и ги аранжирах в картонче с надпис-пожелание от Люси и Младен... Разбира се- като казвам сами- имам пред вид най-вече родителите. Добре ,че бяха родителите.
Гледам касетата от сватбата. Не мога . Сълзите замъгляват погледа. За тия две десетилетия толкова близки хора вече ги няма.
Много неща се промениха оттогава. Живеем различен живот. Технологиите, нравите, разбиранията, приоритетите в обществото са други. Ние двамата други ли сме?- се питам. Няма как- променили сме се. Дано сме успели да съхраним нещо от наивността и възторга на онова време. Съхранили сме, да. Иначе нямаше да споделям социалните си въжделения с приятелите във фейсбук. Нашият брак тръгна едновременно с прехода, преплиташе лична емоция и политика. Единомислието ни винаги е било и в тази посока. Времето изстърга много от илюзиите ни. Почти...почти всички.За съжаление борбата за насъщния не оставя много варианти за романтика. Опитвам днес да бъда прагматична. Уча се от децата ни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар