Пружината на времето понякога е разтегната и скърца- когато чакаш. А цял живот все нещо чакаме- дали на опашка за зеленчуци , пред кабинета на лекаря или пред гишето на някоя институция...чакаме. Да дойде уикенда...чакаме. Да мине празника...чакаме. Да ни „оправи“ някой... чакаме. Да бъдем щастливи...чакаме. Да се случи чудо...чакаме. Като си направя равносметка половината живот преминава в упорито чакане. Да знаеш да чакаш, да можеш да чакаш-това било любов. Не знам дали е , но във всеки случай се изисква огромно търпение от човека- а търпението наистина е основа на любовта. Българският народ е измислил всевъзможни сентенции, които да представят нетърпението, нежеланието да бездействаш. Ежедневието ни се върти около този статичен процес...
А действието? Кога ще се случи екшънът на обикновения човек? Ще се взема в ръце вече. „Изчака ми се чакалото“.
Няма коментари:
Публикуване на коментар