Уроци по благодарност

Житейски истории с поука

Средата на август е. Два дни преди Успението на Пресвета Богородица. Лятото предразполага към леност и размисъл. Преди много години на 12 август с моите родители направихме катастрофа. Кола излетя и ни блъсна челно . Това се случи на завоите при Гълъбец- на Подбалканската линия. Майка ми беше със сътресение на мозъка, баща ми-също. Ние със сестра ми почти без никакви травми. Стояхме заключени –от удара колата не можеше да се отвори, предното стъкло беше избито. Коли с гастролиращи чужденци ни заобикаляха, идваха към нас и ни ругаеха на арабски или на турски, защото сме запречили пътя…Валеше дъжд. Като бобчета в смачкана консервна кутия ние бяхме ранени и безпомощни. Тогава Бог ни изпрати  наши семейни приятели, които в този момент също като нас се връщали от морето. Спряха, помогнаха. \извадиха ни от житейския пастет, в който се бяхме превърнали. После месеци наред родителите ми се опитваха да получат обезщетение, но се оказа,че и тогава всичко се получава с пари. Виновниците за трагедията били златари, богати хора.  Платили където трябва. А майка ми лежа шест месеца със сътресение , баща ми отказа да лежи…Той се бореше, но…Една приятелка идваше да помага в този труден момент,  занимавахме се с домакинство и се замеряхме с възглавници. Баща ми беше лекар, майка ми- клиничен лаборант. Цял живот спасяваха хора, стотици… Но „Парица е царица…“, както би казал Бранислав Нушич.Бяхме живи и не благодарихме на Господ за спасението си. Тогава Той беше табу.

Все пак много години на този ден черпехме за здраве. Докато не спряхме…Забравихме… И така -12 август 1993 година. Намираме се в Бургас.Аз съм млада журналистка, отскоро имам съпруг и малка дъщеря- на почти две години. Тя се изхлузва от ръцете ми, пада на земята върху каменните плочи и разбива лицето си. Плаче, обикаляме улиците да я успокоим, отиваме в поликлиниката, цялата е синя и подута…Няма счупено…Благодарим на Бога,че все пак се е отървала само с кръвонасядания. Около месец прилича на боксьор. Оттогава всяка година не пропускаме да отбележим този ден. Благодарим на Бога ,че сме оцелели и сме здрави!

И къде тук е Божествената искра и любовта? Във всеки миг от всеобщата ни грижа един за друг и в първия, и във втория случай семейството бе сплотено  и оцеля. Все още оцелява- само благодарение на любовта. Благодаря на Бога за всичко!Не забравям вече да благодаря.

В СРЕДАТА НА АВГУСТ-ЖИТЕЙСКИ ПОУКИ

Възрастта ми е такава,че екзистенциалните въпроси- откъде идваме, защо сме тук и къде ще отидем след смъртта вече са намерили своите отговори ,дадени от православието.Отговорът има една ключова дума и тя е любов. За съжаление, изгубени в превода , изгубени в егото, изгубени в проблемите, изгубени в ежедневието, изгубени в страстите,изгубени в безстрастието,  изгубени в секса,изгубени във въздържанието,  изгубени в парите , изгубени в безпаричието, изгубени в абсурдите, изгубени в парадоксите, изгубени в рекламите, изгубени в пътищата ,изгубени в безпътието, изгубени в мислите, изгубени в безсмислието, изгубени в сънищата, изгубени и наяве, изгубени в младостта на духа, изгубени в остаряването на тялото, изгубени в желанието да обичаме, изгубени в лабиринта от злоба, изгубени  в тишината на думите, изгубени в крясъка на безмълвието, изгубени в дебрите на знанието, изгубени в пустинята на невежеството, изгубени по пътя към себе си, изгубени по пътеката към другите забравяме, забравяме какъв е смисълът. Така любовта потъва някъде толкова дълбоко,че трябва да отворим кутията на Пандора, за да излязат оттам най-черните ни мисли, да се отпушат отходните канали на душата и  някъде там…малкото бисерче на най-добрата ни страна се е свило и чака да бъде открито.

На 53 години съм, скоро ще направя 54  и все още вярвам,че всеки човек е добър, има своето бисерче  и то може да бъде открито.  Вярвам в това,защото Бог ни създава добри,вдъхва ни частицата от себе си, наречена съвест, която можем да слушаме или да пренебрегваме. Тя живее някъде толкова дълбоко, но ни навестява  в сънищата, в болестите, в злополуките, в страданието. Само трябва да можем да я чуем.

.......................................

Средата на август е. Два дни преди Успението на Пресвета Богородица. Лятото предразполага към леност и размисъл. Преди много години на 12 август с моите родители направихме катастрофа. Кола излетя и ни блъсна челно . Това се случи на завоите при Гълъбец- на Подбалканската линия. Майка ми беше със сътресение на мозъка, баща ми-също. Ние със сестра ми почти без никакви травми. Стояхме заключени –от удара колата не можеше да се отвори, предното стъкло беше избито. Коли с гастролиращи чужденци ни заобикаляха, идваха към нас и ни ругаеха на арабски или на турски, защото сме запречили пътя…Валеше дъжд. Като бобчета в смачкана консервна кутия ние бяхме ранени и безпомощни. Тогава Бог ни изпрати  наши семейни приятели, които в този момент също като нас се връщали от морето. Спряха, помогнаха. \извадиха ни от житейския пастет, в който се бяхме превърнали. После месеци наред родителите ми се опитваха да получат обезщетение, но се оказа,че и тогава всичко се получава с пари. Виновниците за трагедията били златари, богати хора.  Платили където трябва. А майка ми лежа шест месеца със сътресение , баща ми отказа да лежи…Той се бореше, но…Една приятелка идваше да помага в този труден момент,  занимавахме се с домакинство и се замеряхме с възглавници. Баща ми беше лекар, майка ми- клиничен лаборант. Цял живот спасяваха хора, стотици… Но „Парица е царица…“, както би казал Бранислав Нушич.Бяхме живи и не благодарихме на Господ за спасението си. Тогава Той беше табу.

Все пак много години на този ден черпехме за здраве. Докато не спряхме…Забравихме… И така -12 август 1993 година. Намираме се в Бургас.Аз съм млада журналистка, отскоро имам съпруг и малка дъщеря- на почти две години. Тя се изхлузва от ръцете ми, пада на земята върху каменните плочи и разбива лицето си. Плаче, обикаляме улиците да я успокоим, отиваме в поликлиниката, цялата е синя и подута…Няма счупено…Благодарим на Бога,че все пак се е отървала само с кръвонасядания. Около месец прилича на боксьор. Оттогава всяка година не пропускаме да отбележим този ден. Благодарим на Бога ,че сме оцелели и сме здрави!

И къде тук е Божествената искра и любовта? Във всеки миг от всеобщата ни грижа един за друг и в първия, и във втория случай семейстовото бе сплотено  и оцеля. Все още оцелява- само благодарение на любовта. Благодаря на Бога за всичко!Не забравям вече да благодаря.

За любовта...

Застигат ме екзистенциални размисли през август. Имаше един виц- ако някой е разбрал смисъла на живота, да се отбие веднага при психиатъра. Та сигурно съм за психиатър вече, но смятам,че смисълът на живота е в това да раздаваш и да получаваш любов. Имам пред вид- не просто любовта между мъжа и жената- но чувството във всичко- от любовта към работата до любовта към дома или родното място, към деня, към утрото, към залеза...и т.н. Бог е любов и той ни е дал възможност да се насладим на нея, но в повечето случаи не просто не успяваме, а я заменяме с имитации.Дори вършим престъпления в нейно име, което само по себе си е абсурд.Човеци сме, Господи, прости ни и ни помогни да задържим искрицата от теб и да й се радваме!