Възрастта ми е такава,че екзистенциалните въпроси- откъде
идваме, защо сме тук и къде ще отидем след смъртта вече са намерили своите
отговори ,дадени от православието.Отговорът има една ключова дума и тя е любов.
За съжаление, изгубени в превода , изгубени в егото, изгубени в проблемите,
изгубени в ежедневието, изгубени в страстите,изгубени в безстрастието, изгубени в секса,изгубени във въздържанието, изгубени в парите , изгубени в безпаричието,
изгубени в абсурдите, изгубени в парадоксите, изгубени в рекламите, изгубени в
пътищата ,изгубени в безпътието, изгубени в мислите, изгубени в безсмислието,
изгубени в сънищата, изгубени и наяве, изгубени в младостта на духа, изгубени в
остаряването на тялото, изгубени в желанието да обичаме, изгубени в лабиринта
от злоба, изгубени в тишината на думите,
изгубени в крясъка на безмълвието, изгубени в дебрите на знанието, изгубени в
пустинята на невежеството, изгубени по пътя към себе си, изгубени по пътеката
към другите забравяме, забравяме какъв е смисълът. Така любовта потъва някъде
толкова дълбоко,че трябва да отворим кутията на Пандора, за да излязат оттам
най-черните ни мисли, да се отпушат отходните канали на душата и някъде там…малкото бисерче на най-добрата ни
страна се е свило и чака да бъде открито.
На 53 години съм, скоро ще направя 54 и все още вярвам,че всеки човек е добър, има
своето бисерче и то може да бъде
открито. Вярвам в това,защото Бог ни
създава добри,вдъхва ни частицата от себе си, наречена съвест, която можем да
слушаме или да пренебрегваме. Тя живее някъде толкова дълбоко, но ни
навестява в сънищата, в болестите, в
злополуките, в страданието. Само трябва да можем да я чуем.
.......................................
Средата на август е. Два дни преди Успението на Пресвета
Богородица. Лятото предразполага към леност и размисъл. Преди много години на
12 август с моите родители направихме катастрофа. Кола излетя и ни блъсна челно
. Това се случи на завоите при Гълъбец- на Подбалканската линия. Майка ми беше
със сътресение на мозъка, баща ми-също. Ние със сестра ми почти без никакви
травми. Стояхме заключени –от удара колата не можеше да се отвори, предното
стъкло беше избито. Коли с гастролиращи чужденци ни заобикаляха, идваха към нас
и ни ругаеха на арабски или на турски, защото сме запречили пътя…Валеше дъжд.
Като бобчета в смачкана консервна кутия ние бяхме ранени и безпомощни. Тогава
Бог ни изпрати наши семейни приятели,
които в този момент също като нас се връщали от морето. Спряха, помогнаха.
\извадиха ни от житейския пастет, в който се бяхме превърнали. После месеци
наред родителите ми се опитваха да получат обезщетение, но се оказа,че и тогава
всичко се получава с пари. Виновниците за трагедията били златари, богати хора. Платили където трябва. А майка ми лежа шест
месеца със сътресение , баща ми отказа да лежи…Той се бореше, но…Една приятелка
идваше да помага в този труден момент,
занимавахме се с домакинство и се замеряхме с възглавници. Баща ми беше
лекар, майка ми- клиничен лаборант. Цял живот спасяваха хора, стотици… Но
„Парица е царица…“, както би казал Бранислав Нушич.Бяхме живи и не благодарихме
на Господ за спасението си. Тогава Той беше табу.
Все пак много години на този ден черпехме за здраве. Докато
не спряхме…Забравихме… И така -12 август 1993 година. Намираме се в Бургас.Аз
съм млада журналистка, отскоро имам съпруг и малка дъщеря- на почти две години.
Тя се изхлузва от ръцете ми, пада на земята върху каменните плочи и разбива
лицето си. Плаче, обикаляме улиците да я успокоим, отиваме в поликлиниката,
цялата е синя и подута…Няма счупено…Благодарим на Бога,че все пак се е отървала
само с кръвонасядания. Около месец прилича на боксьор. Оттогава всяка година не
пропускаме да отбележим този ден. Благодарим на Бога ,че сме оцелели и сме
здрави!
И къде тук е Божествената искра и любовта? Във всеки миг от
всеобщата ни грижа един за друг и в първия, и във втория случай семейстовото бе
сплотено и оцеля. Все още оцелява- само
благодарение на любовта. Благодаря на Бога за всичко!Не забравям вече да
благодаря.
Няма коментари:
Публикуване на коментар