Според
Сенека човек не може да прави планове
за години напред, защото не е господар
дори на утрешния ден. От друга страна
смисленият начин на живот изисква да
си поставяме цели и да ги преследваме.
Дали това,че не сме господари на
обстоятелствата не ни демотивира и
доколко все пак можем да ги променяме?
Свидетел съм на
това как възрастни хора живеят дълго и
са с бистър ум,когато имат пред себе си
някаква цел- колкото и нереалистична
дори да изглежда тя.Един познат, който
е прехвърлил 90-те всяка седмица пътува
от едно високопланинско село до общинския
център, за да обикаля институции и медии
и да се бори за идеята си през неговото
село да мине магистралата от Видин към
София. Десетилетия наред проучвал
нещата и писал до министерства и агенции,
до медии и общински ръководства. Никой
не приемал сериозно идеята му. Той е
събрал няколко тома с кореспонденция.
Не съм специалист и не зная до колко има
резон в неговите въжделения, но е факт,че
старият римски път е минавал по това
трасе по билото на планината.
Както и да е –
мисълта ми беше- човекът казва- „ще умра
чак когато съм минал пеша по тази
магистрала“...
Много хора нямат
своята магистрала. Те живеят ден за ден,
вдълбани в злободневните проблеми.
Личните цели се свеждат до храната и
сметките. Много често се улавям,че и аз
изпадам в подобни дупки. Но излизам
бързо от тях, защото съм от малкото луди,
които се занимават с обществена работа.
Не че личните обстоятелства са цветущи-
но когато си поставя по-благородна цел-
домашните се решават по-бързо и
безболезнено. От друга страна дали пък
не греша като пренебрегвам често личните
задължения? Семейството ме подкрепя.
Това е чудесно. Но не са длъжни да го
правят.
Та- за целите-
какви да са те? Кога и дали изобщо да си
ги поставяме? Доколко сме господари на
бъдещето си? И дали личните магистрали
удължават живота?
Няма коментари:
Публикуване на коментар