Всеки
ден животът ми поднася поводи за
философски размисъл. Дали ще е ехо от
национални и световни новини, дали ще
са лични преживявания- винаги има над
какво да се замислиш. Изводът за мен
самата е, че след толкова години житейски
път не се научих да не приемам нещата
емоционално. В първия момент след
изненадата от някакво събитие- защото
и до ден днешен има какво да ме изненада-
реагирам със сълзи или с усмивка и
щастие, или пък с огорчение и тревога.
В следващия момент вече съм се стегнала
и гледам отвисоко на проблема, намирам
хубавата му страна, приемам позитивна
позиция. Но не е лесно.
Всевъзможни
неща ме карат да се вълнувам и да търся
отговори. Защо според статистиката
всяко осмо дете в България е подложено
на сексуален тормоз и при това от близки
роднини? Защо млади хора на около 20
години умират от инфаркт в съня си? Защо
когато влагаш всичко от себе си- това
не се вижда и оценява? Защо някои приятели
те използват, а почти непознати хора ти
вярват и те подкрепят? Защо малките деца
са агресивни? Защо не забелязваме
дребните радости и се кахърим за щяло
и нещяло... Има още много „защо“...
Хубавото
е, че винаги, когато животът ми удари
шамар по едната буза, по другата ме
погалва. И тогава разбирам, че всичо е
било за добро. А отговорите на въпросите
се свеждат до вярата в Бога, желанието
да помагаш, отговорността на всеки
човек,като част от обществото в това
число- личната ми отговорност.
„Няма
ненаказано добро“- постоянно изпитвам
тази максима на гърба си. И все пак не
се отказвам. Миговете на удовлетворение
са като силен наркотик. Вероятно за това
се занимавам с обществена работа. Заради
тези кратки и всъщност редки мигове. Но
си заслужава!
