Въпросите към себе си...и отговорите

Всеки ден животът ми поднася поводи за философски размисъл. Дали ще е ехо от национални и световни новини, дали ще са лични преживявания- винаги има над какво да се замислиш. Изводът за мен самата е, че след толкова години житейски път не се научих да не приемам нещата емоционално. В първия момент след изненадата от някакво събитие- защото и до ден днешен има какво да ме изненада- реагирам със сълзи или с усмивка и щастие, или пък с огорчение и тревога. В следващия момент вече съм се стегнала и гледам отвисоко на проблема, намирам хубавата му страна, приемам позитивна позиция. Но не е лесно.

Всевъзможни неща ме карат да се вълнувам и да търся отговори. Защо според статистиката всяко осмо дете в България е подложено на сексуален тормоз и при това от близки роднини? Защо млади хора на около 20 години умират от инфаркт в съня си? Защо когато влагаш всичко от себе си- това не се вижда и оценява? Защо някои приятели те използват, а почти непознати хора ти вярват и те подкрепят? Защо малките деца са агресивни? Защо не забелязваме дребните радости и се кахърим за щяло и нещяло... Има още много „защо“...

Хубавото е, че винаги, когато животът ми удари шамар по едната буза, по другата ме погалва. И тогава разбирам, че всичо е било за добро. А отговорите на въпросите се свеждат до вярата в Бога, желанието да помагаш, отговорността на всеки човек,като част от обществото в това число- личната ми отговорност.

„Няма ненаказано добро“- постоянно изпитвам тази максима на гърба си. И все пак не се отказвам. Миговете на удовлетворение са като силен наркотик. Вероятно за това се занимавам с обществена работа. Заради тези кратки и всъщност редки мигове. Но си заслужава!