Кражбите в община Своге- диагноза или кокошкарско престъпление

Криминална хроника в община Своге- един откраднал пластмасова маса, друг- желязна порта, полицията ги хванала. Няма лошо, вършат си работата хората. Думата ми е за тези кражби. В последно време масово се крадат оградите в градските гробища. Всичко,което е от желязо. До какво състояние трябва да си стигнал, та да идеш на гробищата и да крадеш оградите? Крадците били алкохолици. А защо са стигнали до там?  И така- да си дойдем на думата- за психичното здраве. Не става дума за ужасяващите самоубийства. За тези кокошкарски кражби иде реч. От тях се започва. Човешката деградация върви във възходяща линия- ако мога да използвам този оксиморон. Причината- естествено е в бедността. Ама не просто бедност като безпаричие- но като духовност, като морал, като емоции. Все думички със забравено съдържание.Господ ни е изоставил- казват някои. Не, просто ние сме го изгонили отвякъде. Четох подобен коментар във фейсбук- и съм съгласна. Бог го няма в училищата, децата нямат други ценности освен вещи, пари, алкохол, секс, дрога и бягство в чужбина. Господ го няма в семейството- там има насилие, отчуждение, забравени традиции. Господ го няма в политиката- там цари комерсиализъм, лични сметки, безпринципно поведение. Господ го няма, защото не го допуснахме, изгонихме. Накрая- Него го няма в душите ни. Ето от там тръгват психичните заболявания.
Ще се върна на криминалната хроника- и в обществото- като в една болница- трябва да се търси диагнозата, причината за заболяването. Като истински д-р Хаус мога да кажа- причината е във всеобщата ни бедност и във факта,че прогонихме Бога.Така мисля аз. Вие може да смятате нещо друго. Но поне това си запазихме- правото на мнение.

Старата каруца на времето...

Старата каруца на времето скрибуца  и ми напомня за себе си. Аз пътувам в нея и се замислям за него само, когато  по неравните пътища на живота някое колело пропадне  и забуксува. Пътувам Когато каруцата беше  всъщност пъстро кокетно файтонче- нещата бяха различни. Пътуването ми се струваше прекрасно, пътят- очертан прав и безоблачен. Но по ирония на съдбата  вместо да стане прекрасна каляска- файтончето се превърна в дрипава стара каруца, водена от дръглив кон. Пътят пред мен дори не се вижда. Не знам има ли го изобщо или се движим по неопределено кално стърнище. Накъде? Вече абсолютно ми е неизвестно.  Все още подканям животинката да върви, борим се заедно. Борим се, заради самата борба, за да върви каручката. А тя поскърцва, пропада, друсва ме, дори спира за момент и пак потегляме. Кога ще спре? Когато сърцето ми престане да подканя кончето със своето  “напред-напред, напред-напред…”

Мона Лиза по време на криза

Била съм нещо

като Мона Лиза-

но български вариант

по време на криза.

В ръцете с торби,

на шията- децата,

вечно сърдита и непризната.

За заемите едва стига

мизерната заплата,

иде ми наистина

да хвана гората.

Ама то вече каква ти гора-

гора май не остана.

Остава вкъщи да се прибера

и да тъка на дванадесет стана.

Аз това поне го мога-

тренирам джудо, карате и йога

покрай печката , пералнята,

и още много други,

съсипвам се от работа-

като хиляди съпруги.

А вечер- като кръшна

съвременна сирена,

в леглото ще се тръшна,

дълбоко уморена.

А луната ще ме гледа-

далече, над курниза-

приличам на картината,

същинска Мона Лиза.