Старата каруца на времето...

Старата каруца на времето скрибуца  и ми напомня за себе си. Аз пътувам в нея и се замислям за него само, когато  по неравните пътища на живота някое колело пропадне  и забуксува. Пътувам Когато каруцата беше  всъщност пъстро кокетно файтонче- нещата бяха различни. Пътуването ми се струваше прекрасно, пътят- очертан прав и безоблачен. Но по ирония на съдбата  вместо да стане прекрасна каляска- файтончето се превърна в дрипава стара каруца, водена от дръглив кон. Пътят пред мен дори не се вижда. Не знам има ли го изобщо или се движим по неопределено кално стърнище. Накъде? Вече абсолютно ми е неизвестно.  Все още подканям животинката да върви, борим се заедно. Борим се, заради самата борба, за да върви каручката. А тя поскърцва, пропада, друсва ме, дори спира за момент и пак потегляме. Кога ще спре? Когато сърцето ми престане да подканя кончето със своето  “напред-напред, напред-напред…”