Размисли на едно пораснало дете

Днес е Международният ден на детето и във фейсбук настана празник- снимки на деца от днес и   от вчера. На няколко пъти прочетох откровения в смисъл,че докато са живи родителите, ти си оставаш дете. Истина е. А ние със сестра ми осиротяхме веднъж преди 12 години и втори път преди седем. Чувството,че някой е загрижен за теб и те обича е неповторимо. Такава любов могат да изпитват само родителите. Липсва ми тяхната подкрепа.  Липсва ми дори мъмренето им. Другата седмица е Задушница. Ще ги посетя, въпреки че те са всеки ден в мислите и в сърцето ми. Вярно е,че понякога ме посещават в сънищата,но това не може да замени истинския контакт с тях. Детето в мен си е живо, свило се е на кълбо и си поплаква. Подава ръка понякога и...си я приема само, защото знае,че сега няма право да е дете. Трябва да е супер сериозен възрастен, защото има свои деца, за които трябва да е опора. Вдигам се за косите като Мюнхаузен. Изтичвам в полунощ и от Пепеляшка ставам принцеса. Нося храна на добрата стара баба и не ме е страх от вълка. Роня сълзи с малкото лястовиче и го топля в ръка. Храня и гушкам Котарака в чизми, а той мърка в скута ми. Фехтовам се с лошите като трима мускетари и управлявам семейното племе като индиански вожд. Мдааа, детето в мен още учи своите уроци... и ги предава на своите деца.