С дъх на избори и социални размирици

Кой е най-успокоителният аромат? Това е особения дъх на родния дом. Откъдето и да се прибираш,щом те лъхне аромата на домашен уют- ти вече се чувстваш друг човек. Днес така имах нужда да се почувствам спокойна и защитена. 

Намираме се в предизборна обстановка. Неправителствените организации организираха диспут между кандидатите за кмет на община Своге. Всичко мина добре, позитивно и интересно. Но бе свързано с доста предварителна подготовка. Пък и общото предизборно напрежение нямаше как да не се усети. Все пак- всички, които уважиха форума, бяха подготвени и положително настроени за бъдещето на общината. Прибирам се и -разбира се съм на компютъра, за да събирам информация. Трагедията в Катуница ме хвърля в ужас- какво би се случило, ако се запали етнически конфликт. Вчера във фейсбук написах статус, в който изразявам надежда, че хората ще проявят разум- защото протестите ни не трябва да са към този или онзи етнос- а към безхаберието на държавата, която толерира престъпници с много пари да вършат безчинства. Според Евгений Дайнов- събитията от последните дни са исторически прелом за България, нещо като нападението над парламента. Възможно е,защото виждам зараждащото се гражданско недоволство. На всички вече им омръзна някакви лумпени да ни водят за носа и да ни пробутват полуистини или откровени лъжи за живота, който живеем. А ние- болни от апатия- да се правим,че им вярваме. В този смисъл и борбата на неправителствените организации в Своге да събудят гражданското чувство на „електората“ е крачка към едно ново съзнание. Конфликтът в Катуница е социален и политически, той е плод на т.нар. преход. За да не се случват такива ексцесии, трябва да внимаваме как и кой политик ни управлява. 

В този ред на мисли,заредена от патоса на хиляди хора в нета по повод последните събития,ще трябва да затворя компютъра и да се отправя към топлия аромат на дома. „Моят дом е моята крепост“- в чисто духовен смисъл- така е. Ще осмислям злободневието и ще се опитам да му придам по-различен философски смисъл.Как да направя така,че да помогна на себе си, но и на другите? Ние,хората, сме социални животни. Зависими сме едни от други. А Господ ни е дал и тази организация на живот, която се нарича държава. Тя има обществен договор с всеки гражданин да го защитава, да му осигури свобода на съществуване, свободно слово, достоен живот. В замяна ние плащаме данъците си и спазваме законите. Когато държавата не спази обществения договор, какво трябва да се случи?

Идат избори и в Своге или философия на независимостта

Днес България празнува своята независимост. От утре независимостта, като състояние на духа, ще бъде забравено за един месец- защото ще бъдем принудени да се потопим в морето от зависимости,наречено „политика“. Като избирател и участник в изборите, без да се смятам за политик, мисля,че те наистина трябва да бъдат благородно състезание- борба на идеи , на организационни и лични качества. Но не се заблуждавам. Не е така. „България над всичко!“- ми иде да извикам, като един съвременен Боримечка, застанала на връх Грохотен. Отсреща ще ми отговори ехото, но неговият отговор ще е изкривен. Все пак - вярвам в добрите намерения на участниците в изборния маратон. Моите са благородни и дори наивни. Дали президенти или кметове и общински съветници- всички имат възможност да обещават и да доказват уменията си в диалога с избирателя. Централната избирателна комисия изисква на предизборните материали да има напис-“Купуването и продаването на гласове е незаконно!“ Задължително! Та нима не се подразбира този факт? Толкова ли е разпространено явлението, та на всеки трябва да му се напомня,че е личност с достойнство и гласът му не струва .....лева.Мнението на всеки човек е безценно. Нещо повече мнението за политиката е важно,защото може да се изрази веднъж на 4 години с акта на личен вот.

Едно само ме плаши. Живея в малък град, в който всички се познаваме. Сега политиката ще ни прати в различни полюси. За да се видим -може да се наложи да слагаме специални очила. Дано стъклата са реалистични и не изкривяват образа на опонента! Дано не изкривят и възприятията ни до там,че после като се срещнем, да не можем да се познаем.За себе си- гарантирам. Не се взимам насериозно, уважавам възгледите на всеки и бих адмирирала упоритите и умните в тази „игра“.Но забелязвам,че има хора, които спряха да ме поздравяват по политически причини. Няма да коментирам възпитанието и ценностите им. Ще приема отношението с усмивка. Все пак- изборите са само един месец. След това- колкото и да се правим на по-важни отколкото сме- никого няма да впечатлим. Можем само да станем смешни.

Независимостта- възможна ли е във философски смисъл? Веднага се връщам към любимата ми сентенция на моя прародител „шопа“- „Нема начин да нема начин!“

Пътуване в миналото - Перперикон и Кърджали

Бях на екскурзия- в миналото. Разбира се, първата спирка- Перперикон -директно ме изстреля в епохи, за които само сме чели. Имам странно усещане винаги, когато се докосвам до старина- изведнъж си представям хората, които са живели там, които са се обичали и са плакали по тези места. Край мен се разходиха тракийски оракули, римски пълководци и средновковни православни свещеници. Времената се смесиха и ми създадоха чувството за общност с тях. Беше магическо, приказно. Седнахме на най-високото на хълма и съзерцавахме красотата наоколо. Тази панорама са виждали и преди осем хиляди години-може би. Какво са си мислили, как са преживявали? Не са ли дребни днешните ни ежби и неволи, погледнати от този връх?

И преди съм била на Перперикон, за втори път ме осени спокойствието и мъдростта на това място. Но пътешествието не спря до тук. Групата ни бе настанена в манастира,построен от отец Саръев в Кърджали. Дъщеря ми пътува заедно с мен ,нейната оценка на това място събра всички впечатления- вътре е като в Райската градина. Няма какво повече да кажа или да добавя. Трябва да се види и да се усети любовта, с която се поддържа това място.

Решиха да отидем на плаващ ресторант в язовир Кърджали. За целта минахме през целия град с автобус. Залязващото слънце посребри водното езеро. Изскачащите риби имаха блестящи слънчеви ореоли. Любувах се на обстановката и се опитвах да се слея мислено с този воден мир. Не беше много лесно,защото на съседната маса шумна чуждоезична компания се веселеше.Това все пак е ресторант. Разсъжденията ми за чуждите езици в този край обаче започват сега. Надписи на турски, разговори на турски, в магазините не ти отговарят -ако любезно ги поздравиш. Заведенията? О, там има само мъже, които гледат подозрително и неодобрително, и похотливо всяка екскурзиантка дръзнала да влезе или дори само да заобиколи тези места.Започнах с пътуването във времето. На това място то продължава, връща ме някъде в минали векове. Не съдя хората. Такава е религията им. Такава е народопсихологията им. Какво още? Във всяко малко село има новопостроена джамия. Да, те имат право да изповядват вярата си. В този момент се сетих колко трудно ние,християните, събираме средства,за да построим храм или дори само параклис. Не упреквам хората, но се чудя на държавата, която е разрешила огромни надписи на турски да те срещат отвсякъде, чудя се как е допуснала някои нейни поданици- живеещи в България, да не знаят и дори да не разбират български.

Връщаме се в манастира, където сме настанени, и с още по-голямо благоговение се изпълваме,защото това прекрасно място е оазис на християнството и на българщината, истинско мисионерско убежище.Вътре се пази частица от Христовия кръст.

На следващия ден посетихме т.нар Рибна черква в Асеновград.Вътре има чудотворна икона на св.Богородица. Тя е оградена с кандила и е накичена с дарове от благодарни миряни. Но най-интересното на тази икона е,че тя помага и на мюсюлмани,които са дошли да потърсят изцеление и помощ.Чудо се е случило с едно мюсюлманско дете, точно на Преполовение,когато с литийно шествие тя се пренася в Бачковския манастир.

Вярата, добрината, любовта - те вършат чудеса. Защото Господ чува искрените ни желания и ако са за наше добро ги изпълнява. Но е трудно, толкова трудно да успееш да бъдеш добър, щедър, милостив, когато животът те залива с нещастия и несправедливости. Толкова е трудно да подтиснеш страха и да се уповаваш на вярата си.

Такива мисли са вълнували вероятно хората и преди хилядолетия. Това ни обединява с тях. Кара ме да се чувствам прашинка от огромен космически замисъл, в който човечеството трябва да помъдрее.Дали то изпълнява тази своя мисия?

Делфини на порции- ужас!

Убиват делфини и ги изяждат! Според някои теории те са по-интелигентни от нас. Създали са своя начин на живот,своебразна подводна цивилизация и постоянно щастливо общуване- не само помежду си, но и с хората. А някой ги унищожава и ги прави на филе! Скоро ще чуем сигурно и за хора,които са транжирани за храна. Историята познава такива случаи.

Причината в тези изстъпления не е това,че човечеството умира от глад. Не. Както и по-рано казах веднъж, нямаме ценности. Нищо свято не е останало в нас ,възрастните, което да предадем на децата си. Ако има луди хора, които да предават някаква ценностна система на поколението си- тогава то става жертва на безскрупулния и жесток свят. Къде е истината? Аз за себе си съм избрала. Уповавам се на Бога и уча дъщерите си на това.Знам- много хора,които не са вярващи, ще се присмеят или ще отрекат. Това е тяхно право. Аз обаче знам,че Онази Висша Сила,която е създала света, вселената, галактиките и пр. се намира и покрай нас. Тя ни е дала най-висшата ценност и най-тежката отговорност- правото на избор.Злобата, лицемерието, агресивността, егоизмът- са лесният избор. Трудният е да бъдеш добър човек.Не само ,защото няма ненаказано добро, но и поради факта,че си по-уязвим. Трябва да има „далавера“, не може просто така някой да е алтруист. На тази желязна логика може да се отговори само с усмивка.

Усмихвам се широко,приятели, почти колкото един делфин и се моля да съм добра,колкото него!

"Възкръсна" ли 63-годишна жена в Своге?

Какво се случва в общественото пространство? Живеем в нереален свят, като в лошо скроен сценарий. Случи се жена да „възкръсне“ в ковчега. Отвратителен филм на ужасите. Всъщност е издаден смъртен акт на жив човек. Скандалът предстои. Кога? Може би съвсем скоро.По време на погребението забелязват,че жената е жива. Слагат й система. Закарват я към София. По пътя тя наистина умира. Просто е била в кома но е загубила 20 часа поддържащо лечение. Ако то се е случило, „покойницата“ може би е имала голям шанс да бъде с близките си още време.

Веднага в града историята се заразказва от уста на уста- получи се истинско народно творчество. Последният слух е чак комично- гротесктен – разказват как мъртвата по време на опелото седнала в ковчега и извикала зловещо- „Дайте ми вода!“

Напоследък си представям как са се чувствали близките, какво са преживели. Как са реагирали хората на погребението. Мжду другото разговарях с един от тях. Беше потресен. Случаят може би нямаше да бъде толкова фрапантен, ако не отразяваше страховете на хората днес от здравеопазването въобще.