Бях на екскурзия- в миналото. Разбира се, първата спирка- Перперикон -директно ме изстреля в епохи, за които само сме чели. Имам странно усещане винаги, когато се докосвам до старина- изведнъж си представям хората, които са живели там, които са се обичали и са плакали по тези места. Край мен се разходиха тракийски оракули, римски пълководци и средновковни православни свещеници. Времената се смесиха и ми създадоха чувството за общност с тях. Беше магическо, приказно. Седнахме на най-високото на хълма и съзерцавахме красотата наоколо. Тази панорама са виждали и преди осем хиляди години-може би. Какво са си мислили, как са преживявали? Не са ли дребни днешните ни ежби и неволи, погледнати от този връх?
И преди съм била на Перперикон, за втори път ме осени спокойствието и мъдростта на това място. Но пътешествието не спря до тук. Групата ни бе настанена в манастира,построен от отец Саръев в Кърджали. Дъщеря ми пътува заедно с мен ,нейната оценка на това място събра всички впечатления- вътре е като в Райската градина. Няма какво повече да кажа или да добавя. Трябва да се види и да се усети любовта, с която се поддържа това място.
Решиха да отидем на плаващ ресторант в язовир Кърджали. За целта минахме през целия град с автобус. Залязващото слънце посребри водното езеро. Изскачащите риби имаха блестящи слънчеви ореоли. Любувах се на обстановката и се опитвах да се слея мислено с този воден мир. Не беше много лесно,защото на съседната маса шумна чуждоезична компания се веселеше.Това все пак е ресторант. Разсъжденията ми за чуждите езици в този край обаче започват сега. Надписи на турски, разговори на турски, в магазините не ти отговарят -ако любезно ги поздравиш. Заведенията? О, там има само мъже, които гледат подозрително и неодобрително, и похотливо всяка екскурзиантка дръзнала да влезе или дори само да заобиколи тези места.Започнах с пътуването във времето. На това място то продължава, връща ме някъде в минали векове. Не съдя хората. Такава е религията им. Такава е народопсихологията им. Какво още? Във всяко малко село има новопостроена джамия. Да, те имат право да изповядват вярата си. В този момент се сетих колко трудно ние,християните, събираме средства,за да построим храм или дори само параклис. Не упреквам хората, но се чудя на държавата, която е разрешила огромни надписи на турски да те срещат отвсякъде, чудя се как е допуснала някои нейни поданици- живеещи в България, да не знаят и дори да не разбират български.
Връщаме се в манастира, където сме настанени, и с още по-голямо благоговение се изпълваме,защото това прекрасно място е оазис на християнството и на българщината, истинско мисионерско убежище.Вътре се пази частица от Христовия кръст.
На следващия ден посетихме т.нар Рибна черква в Асеновград.Вътре има чудотворна икона на св.Богородица. Тя е оградена с кандила и е накичена с дарове от благодарни миряни. Но най-интересното на тази икона е,че тя помага и на мюсюлмани,които са дошли да потърсят изцеление и помощ.Чудо се е случило с едно мюсюлманско дете, точно на Преполовение,когато с литийно шествие тя се пренася в Бачковския манастир.
Вярата, добрината, любовта - те вършат чудеса. Защото Господ чува искрените ни желания и ако са за наше добро ги изпълнява. Но е трудно, толкова трудно да успееш да бъдеш добър, щедър, милостив, когато животът те залива с нещастия и несправедливости. Толкова е трудно да подтиснеш страха и да се уповаваш на вярата си.
Такива мисли са вълнували вероятно хората и преди хилядолетия. Това ни обединява с тях. Кара ме да се чувствам прашинка от огромен космически замисъл, в който човечеството трябва да помъдрее.Дали то изпълнява тази своя мисия?
Няма коментари:
Публикуване на коментар