Душата ми объркана се лута,
затворена във рамка на стената.
Светът пред нея бавничко се срутва,
а някой там троши огледалата.
Стъклото в рамката изглежда се пропуква,
навън се сипят изкривени стъкълца.
Прашинка някаква смутена се промъква
и търси някъде загубени слънца.
Душата ми във рамката немее.
Мираж е бил светът, във който вярва.
Душата ми на път да ослепее,
не иска, но със болка помъдрява.
А рамката, самотна на стената,
огражда някакъв съвсем измислен мир.
Измъква се от нея и душата ми
открива в нищото победния си пир.
Няма коментари:
Публикуване на коментар