Химн на две селища с едно име- Бов

Река, скали, почти в небето...роди се в утрото мечта-

да полетиш натам, където събужда ехото света.

Бов е накит в дефилето, с красота блести омайна.

Бов е село, за което легендите разкриват тайни.

Траки, българи, латини-създали несравним народ.

Вазов със любов описва планинския нелек живот.

Водопадът днес излива на дядо Йоцо радостта.

В капки от дъга изгряват диамантите на песента.

Накит древен, бляскав, сърмен свойто бъдеще кове.

Бов създаде и откърми българи от векове!

Людмила Петрова

Децата ни отиват на гурбет! Социално стихотворение-с отвращение

Преход след преход, преход след преход...
Затънали сме в злоба и  боклуци...
Живеем не живот ,а неговото ехо,
светът  е заседнала на гърлото ми буца.
Децата ни по Ботевски гинат в чужбина.
Цветя, появили се в чужда градина.
Ние, изпаднали в поредния  шок,
заради неволите на  джоба,
хвърляме вечер едно за отскок -
и си слагаме усмивката на роба.
И...плащаме сметки-
от раждането та до гроба!
Без сън сме останали и без мечти!
На гурбет ни  отиват децата.
Ежедневието на шиш ни върти
от огън на огън без милост ни мята.
Не живеем живот, а неговото ехо-

от тинята към сушата
 ще имаме ли преход?

НА МОИТЕ ПОРАСНАЛИ МОМИЧЕТА

Мои феи две чернооки,
мамини пораснали момичета,
водите пред вас са все по-дълбоки-
учите, пътувате, обичате...
Все по-рядко ще бъда заслон,
все по-рядко ще ви прегръщам,
но ще остана вашият перон,
на който винаги да се завръщате.
Ще бъда вашият невидим страж,
който ви напътства и ви вярва,
защото изборът е само ваш
и всяка своя  собствен път познава.
Във живота сред падения и слава,
и лошото, и доброто преминава.
Само любовта си заслужава,
само любовта завинаги остава!
Феи мои чернооки и красиви,
обичам ви и знам,
че ще бъдете успели
и ще бъдете щастливи!

БЪБРЕЧНА КРИЗА

Болката ме облиза.
Не е страст.
Това е бъбречна криза.
Нараства като храст
и търси надмощие,
жадува за  власт.
Е, аз ще се преборя.
Лекарствата за какво са?
И аз като другите хора-
камък и в душата си нося.
Камъни и песъчинки
тежат отдавна
 и не ме плашат.
Отровните власинки
на болката
нищо не значат.
Аз съм свикнала
без сълзи да плача,
целувам брадвата
 на палача,
подавам другата буза,
моля за втори шамар.
Страданието ми е муза,
предателят- приятел стар.
Колко пясък от мен се изниза-
колкото цяла Сахара!
Някаква бъбречна криза?
Имам за нея отвара!