Предновогодишна равносметка

"О,миг поспри!"
Във мисълта ми  времето гори,
назад, толкова назад се връща-
когато дом бяха мечтите, не къща,
когато любовта бе смисъл, не живот,
когато плодът бе храна, а не род
и всичко,всичко беше далече напред,
и всичко, всичко беше наред....
Връщам се в онези млади времена,
отсейвам добрите от лоши семена
и нищо не бих променила.
Днешният ден е озъбена смешна горила.
Подавам й вкусен банан

-тя го смила.
Така и с бъдещето ще се разберем.
Страх ли ме е? Всъщност- не, или пък- не съвсем.

ЛЮБОВ И ЗДРАВЕ БОГ ДА НИ ДАРЯВА!

Седя на времето във трона,
седя- царица без корона
и всяка лоша мисъл гоня,
злините гледам да не помня.

Седя на времето във трона
и пълня счупената стомна
със  късчета от мен самата -
и за себе си съм непозната.

Седя и мисля за живота,
за всеки стих и всяка нота,
които делникът ни сътворява,
кое изчезва и кое остава.

Седя и спомени разгръщам,
назад пътувам и се връщам.
Човекът всъщност е  вселена
от Господ с обич подредена.

Седя и мисля и разбирам,
на куп мечтите си събирам
в едно желание- и не за слава-
любов и здраве Бог да ни дарява!

Еротично стихотворение

Денят съблече бялата си риза.
Среднощен бриз снагата му облиза.
Нощта до капка светлината му отпи,
преди дъхът му в пазвата й да заспи.

На сутринта облече цветни панталони
и всеки лъч във утрото подгони.
Със нови сили погледът му свети,
бленува страстни нощни силуети.

Брои минутите до онзи чакан миг,
до своя сетен и самотен  дневен блик,
когато ще усети истинската мощ
от звездопада на обичаната нощ.

СЕМЕЕН СПОР

Такава съм аз- създавам пожари.
За толкова много години
 трябва да си разбрал.
Зад семейните дувари
не зная как си оцелял.
Това съм аз- искря до безкрай.
Докарвам ти ад, не мечтания рай.
Такава съм аз- загарям тенджери, това е.
Не знам идеалната съпруга каква е,
със сигурност едва ли ще бъда аз.
Докарвам ти ужас или може би бяс.
Но за толкова години трябваше да си разбрал-
моят дух е много цветен, не е тих и бял.
Дори когато като двама древни овчари
си подвикваме някъде от хълм на хълм,
помежду ни въздухът ще пари,
ще се гласи да се стовари гръм
и точно тогава планината
ще засвири собствена симфония,
 ще ни приюти и вместо буря,
с теб ще сътворим хармония.
Очите ни ще светнат с огнени пендари
и ще си простим
за всички минали мълчания
и за всички бъдещи пожари!

Огньове в дефилето

Искър във вихрен танц се раздава,

а планината китка дарява,

любовен пламък избухва- ето-

горят огньове във дефилето.

Ръце преплетени, сякаш магия,

замята слънцето тънка шамия,

бързо, игриво се спуска в очите

и във усмивките, и във мечтите.

Литаци, пафти, коси от злато-

съкровище цяло, на слънце богато.

Искри изсипват се в сън непознат-

от песните везан прекрасен свят.

Нашият малък кокетен град

пламти от радост и порив млад-

преливат багри, блестят паети,

горят огньове във дефилето.

Искър своята севда прегръща.

С обич всеки в Своге се връща,

защото тука пълним сърцето

с руйни огньове от дефилето!

НА НАДЕТО И ВСИЧКИ ПРИЯТЕЛКИ НАД 40-ТЕ

Посипвам с пепел рана подир рана,

а върху гърба ми място не остана...

спъвам се,спъвам в избори тежки-

хвърлям се в крайност- в победи и грешки.

Душата ми обича да носи „Прада“,

да бъде шик, красива и млада,

но тя се научи и да става, и пада,

и да прощава до край- без пощада.

Иска, иска просто да бъде дар,

а скимти като куче, ръмжи като звяр

и тътне моята страст неразкрита,

тъпче в калта самотна, сърдита,

а после внезапно и лудо полита,

очи разтърква, рошава и неумита

и като дете в истории се впуска,

приема любов и кафе за закуска.

Взирам се в своя собствен небосклон-

прилича на Голгота, на пуст киносалон,

във който скърца стар ,забравен филм.

В очите ми се стелят кълба сълзи и дим.

А хълмът на спокойствието е тъй недостижим!

Сизифовият камък добутах до средата,

а той невъзмутимо премазва ми краката

и зная, Боже, зная-от тук и чак до края

уроците си толкова трудни съм приела,

заплетени на възли в житейската къделя.

Ти винаги към мен си толкова щедър-

засадил си в сърцето ми дъб или кедър,

които ме държат изправена и силна.

От твоята щедрост към мен изобилна

аз и на другите вяра ще давам.

Твоя рабиня, Господи ,оставам!

Дори за решетките по гърба- благодаря!

Часовникът на възрастта не искам да сверя,

защото Ти си създал душата ми млада-

дори да е тъжна, дори и да страда.

30 сребърника някога в пазва не прибрах

и не трябва сега да се гърча от страх,

защото нека да бъде Твоята воля-

за това благодаря, Господи и за това се моля!

ЗА ТРАДИЦИЯТА И ВЯРАТА НА ЗАДУШНИЦА

Наскоро четох интересна статия за това защо трябва да се ходи на гроба на Задушница, защо трябва да се правят подавки? Смисълът не е в това да засипем гроба с храна, а свещеник да прочете молитва за душата на покойника и след това колкото се може повече хора да кажат "Бог да прости!". Защото на онзи свят душата не е в постоянно установено състояние и ние с молитвите си можем да облекчим страданията й. Молим се Бог да прости греховете на починалия и така му помагаме. А храната ,оставена на гроба, храни бездомните животни, които /вината не е тяхна/ оскверняват гробовете. Но традицията е да се оставя на гроба и -признавам си - аз също я спазвам. И ще продължа да го правя, но ще направя и друго- ще раздавам на повече хора за "Бог да прости". Така би направил вярващият християнин, който знае, че душата живее и ще възкръсне след Второто пришествие.
Нашите най-мили покойници очакват да ги споменем, да ги обичаме и след смъртта им, а те бдят над нас и ни помагат по свой си начин.

И ТОВА ЩЕ МИНЕ

Човешкият живот минава през различни етапи- графиката сочи ту нагоре, ту надолу. Веднага се сещам за една известна притча.
Евреин имал много проблеми в работата и в семейството. Жена му го напуснала, дъщерята избягала от къщи, уволнили го, а синът станал наркоман. Отчаян, той отишъл при равина и попитал какво да прави. Равинът погладил важно брадата си и го посъветвал да сложи на вратата надпис с текст "И това ще мине".  След шест месеца отново се срещнали. Евреинът, щастлив, благодарил на равина, защото отново го взели на работа, жена му се върнала, дъщерята -също, а синът приел да се лекува. На въпроса дали да махне табелата от вратата, мъдрият равин отговорил- "Не, остави я."
Всичко в този живот ни се дава ,за да придобием някаква мъдрост, да научим уроците си. Наскоро мои познати се оплакаха- "Ей, на колко години сме станали, докога ще учим?" Имам отговор- докато обитаваме тези тела и се мотаем по грешната земя- ще учим. Казвам го не само, защото съм учителка. Това е опитът и вярата в Бога, които ми казват, че всяко изпитание е за добро. Аз го приемам, коригирам се, доколкото мога и продължавам напред. Религията ни е дадена, за да можем да отсеем важното от маловажното в битието си. Кое е същественото за мен? Това, на което са ме учили моите родители- да бъда добър човек и за целта да се поставям винаги на мястото на другия . Пари? Слава? Всичко  е суета. Минава и заминава. Как ще те помнят близките ти, обаче един ден, когато няма да те има? Успял ли си да посееш толкова любов, колкото ти самият искаш да получиш? Под любов имам пред вид- всичките й проявления- към хората, към животните, към природата.
За това на онези, които се опитват да ме наранят, като ме поставят в ситуация на изпитание- на джоба или на егото- ще кажа- благодаря, вие ме провокирате да се усъвършенствам. И, нали знаете- 

НАЧАЛОТО И КРАЯТ

В трептенето на пламъка горещ

житейския смисъл съзирам,

че аз съм като тази свещ

за пореден път разбирам.

Топи се бавно, лекичко се изкривява,

върви, върви към пръстта

и точно когато до край се стопява,

като някакъв апотеоз на любовта-

смуглият вятър сърцето си отваря.

Макар на прага на смъртта-

огънчето бързо се разгаря.

И ако сега с ръка ме допреш,

ще усетиш колко съм крехка.

Аз съм като тази свещ-

искряща, търпелива, мека.