Душата като загоряла тенджера...

Всяка домакиня ще ме разбере, ако се е опитвала да изчисти силно загорял съд. Търкаш с телта, слагаш препарат, пръстите ти се протриват, маникюрът ти се скапва. Ако сложиш в такъв загорял съд храна, отгоре може и да не проличи, но на дъното ще горчи и ще мирише лошо.

Така чувствам душата си. На повърхността всичко си е чудесно. Някъде дълбоко, обаче, чернилката ми тежи и ме влудява. Опитвам да я изстържа с молитва и пост. Изглежда почистено, но скоро отново разбирам,че ще ми е нужен сериозен „препарат“, за да сложа в ред обърканите си мисли.

Дали само с мен е така? Обичам да се самоанализирам, да дълбая. Така си помагам да избистря и онова, което ми тежи, и онова, дето ме радва. И в момента се питам- аз ли нещо не съм добре или светът се е объркал. Дали е нормално, когато имаш уговорка, да предупредиш,че не можеш да я спазиш или просто оставяш другия човек в потрес и недоумение. Дали е нормално да плетеш интриги ,за да изпъкнеш ? Дали е нормално да си правиш собствен  PR като крадеш идеите на другите? Дали,дали... Сигурно аз не съм съвсем в ред или пък имам прекалено големи очаквания от хората. Нормало ли е да обявиш публично организирането на събитие и да не спазиш обявеното? С какво ли не съм се сблъсквала. Спомени,спомени...Животът ме е научил да не се учудвам на нищо. Но от всяко житейско разочарование в душата ми е оставала чернилка, която трудно пада...Все пак не е невъзможно. Просто днес съм черногледа. Ще си сложа розовите очила и тогава черното ще ми изглежда вероятно кафяво. Ще е нещо друго. И няма да ме тормози.