ОМРЪЗНА МИ

Когато лягам и когато ставам,

омръзна ми до смърт да се тревожа

ще мога ли в света да оцелявам

и пак да бъда в собствената кожа.

Омръзна ми да чистя нови рани,

забодени на някого от ножа,

да ме целуват змии и пирани.

Омръзна ми с отрова да се храня,

Сизифовият камък да прегръщам,

да крещя от всяка дума премълчана,

а после виковете да преглъщам.

Омръзна ми и този маскен бал,

във който от години пребивавам.

Във него оцелелият е оцелял,

когато на всяка цена побеждава,

когато няма милост, срам и жал.

Омръзна ми да правя труден избор-

от всички злини по-малкото зло,

а от мен се очаква да бъда и извор,

и крепост, и цвят,и здраво стебло.

Омръзна ми, Боже, но какво от това-

животът поредния урок ми чете.

Към първия изгрев обръщам глава,

а слънцето люлка за мене плете.

Едно пътуване по Искърското дефиле или що е то морал в съвременното ни общество

Днес всички медии говорят за бонуси и за морал. Кое в съвременното ни общество е морално...Изненадва ни поредният абсурд. Значи не само във сивия сектор, сред далавери и незконни машинации човек може да изкара доста пари. Можело и в държавните институции. За морал и справедливост обаче май вече е излишно да говорим- не знам сфера на живот, която да не е засипана с кал и разочарования- бизнеса, здравеопазването, образованието, културата, спорта, дори църквата. Далеч съм от мисълта да съдя някого за делата му. Всеки ден си казвам, че вече няма какво да ме изненада. Но не е така. И като стана дума за морал и държава- още един пример- безкрайно често коментираните Български държавни железници.

Какво се случи днес. Представете си гара в малък град, гъмжаща от народ, който отива на работа. Пристига влакът в 7.19 мин. До тук всичко е наред. Дори няма закъснение. Супер! Изненадата предстои. Отваряме вратите, за да се качим- но не би- отвътре ни посреща стена от хора.Ние напъваме отвън- отвътре виждаме естествен отпор- просто няма място. След съотвтните физически усилия- о, чудо- вече сме във влака.Подразбира се,че за сядане не може и да се помисля. Борбата е да застанеш на двата си крака, защото всъщност едва се намира място и за единия. Но това не е всичко. Обажда се естественият импулс -инстинктът за самосъхранение.Въздухът не достига. На това отгоре съседите наоколо излъчват   миризми вариращи от силен афтършейф до съмнителни аромати,напомнящи за нечистоплътност. Но- има надежда- наближава гарата, на която трябва да слезем. Тя не е крайна . Услужлив пътник отваря вратите. Те са някъде там... Напрягаш всички мускули, за да се провреш през стената от пътуващи и изскачаш навън. Ако са ти останали копчета на палтото, си късметлия.

А какво се е случилo- предишният влак бил аварирал , а настоящият за сметка на това е пуснат с по-малко вагони. Всички пътници отиват на работа или на училище. Препитанието им зависи от пристигането навреме. И случаят от днес не е единичен.Това е системен тормоз над и без това озверелия от недоимък жител на Искърското дефиле, а вероятно и на други места из България. А цените на билетите в БДЖ се увеличиха. Морал! Това прилича на геноцид.

Та- в коя сфера имаме пример за морални устои... Е, да не бъда толкова черногледа. Вероятно моралът се сгушил сред малките отрудени хора, някъде на село....някъде- далеч от изкушенията на властта. Не знам. Някой знае ли.

Животът като сняг

Когато днес вървях към черквата , забелазах, че снегът е стaнaл брилянтен. Милиони скъпоценни отблясъци се срутваха под обувките ми. И тогава си помислих- дали и човешкият живот не е нещо подобно. Раждаме се и заемаме своето място на земята. Ако имаме късмет , слънцето ни огрява, заблестяваме за миг и в следващия момент се рзтопяваме, за да потънем в земята завинаги. Само душата ни остава да се рее и да намира нов смисъл на краткото ни пребиваване в света.

Вървя върху топящия се измамен разкош, осквернявам го с обувки и се възхищавам на Божията милост. Господ ни изпраща поуките и уроците си в различни форми. Не винаги обаче успяваме да ги видим.  

Задушница в мислите ми

Понякога се изморявам да бъда позитивна. Връхлитат ме проблем след проблем. Намирам решения. Но това вече не е забавно- както тврдят героите на някои филми.

Днес е Задушница.Мисля си за моите най-близки, които ги няма сега, за да ме подкрепят в труден момент. Промивам очите си с неканени сълзи и за пореден път се самоубеждавам- ти си силен човек. Можеш с всичко да се справиш. Майка ми беше силна. Осъзнавам го сега. А тогава я преценявах като властна и обсебваща. Но вероятно е била права. Не ни оставяше да си трошим главите,както си искаме. Предпазваше ни. А може би това не е бил верния подход....А татко... Той беше нашият кумир- на мен и сетра ми. Беше невероятно талантлив лекар и до днес много хора говорят за него с любов. Той беше източникът на нашето здраве. Само да кихнем и вече е до нас с грижа и внимание. Но баща ни беше такъв към всеки пациент.

Когато родителите ти си отидат осъзнаваш, че ги няма единствените хора в този свят,които са те обичали безусловно и всеотдайно. Така,както днес аз обичам децата си.Липсва ми техния съвет, мъдрост, подкрепа.

Днес не съм позитивна.Днес съм тъжна. Задушница е.

Бариера

В прозореца отсреща

погълнато от сняг дърво

ми се присмива.

Ореол от белота поклаща

и казва ми, че съм щастлива.

С очи разривам житейската прах.

Уроците дали отново не разбрах...

Дали дървото не е право.

Щастлива съм сега,

но по-щастлива бях.

Снегът искри

и студено ме ласкае.

Навярно му се иска

пред него да призная

калта на свойте грехове.

Слънце случайно

паяжина от любов снове.

В ръката си топя вихрушки.

От там изсипвам топлина.

В палто от добрина

измръзнала се гушкам.

Дървото пред прозореца

при себе си ме кани.

Изкушава ме и обещава

и върхове, и много рани.

Прозорецът е мойта бариера.

Докато истината не намеря.

Стихиите ли са виновни или човекът доведе Ада на Земята

Днес няма за какво друго да се пише. Адът може да бъде не само горещ! Адът се изсипа над България и заля с ледено нещастие почти цялата южна част на страната. Язовирите, морето, реките- водните басейни оживяха и решиха да накажат немърливото ни общество. За съжаление за много хора това бе последно докосване и то бе смъртоносно. Да се сърдим на стихията ли или на самите нещастни пострадали, или да обвиняваме Бога. Не! Природни катаклизми тепърва ще има и ние  като съвременни и образовани европейци е нужно да знаем как да се предпазим, държавата трябва да е подготвена, за да предотврати трагични последствия. Но не знам защо е тая орисия -чакаме да ни се случи нещо фатално, за да предприемем действия.

А те трябва да бъдат многопосочни- от страна на институциите- като превантивни мерки, от страна на самите граждани в посока самообразоване за това как да реагираме при бедствия и в последна сметка-от страна на цялото общество в помощ на вече пострадалите.

Не се учудвам много за причините,поради които Господ ни изпраща изпитания. Сега е важно да ги посрещнем и да научим късните си уроци. Защото яростта на стихиите идва в отговор на човешкото отношение към природата.

ВИЕЛИЦА или за унисона и контраста

Гледам през прозореца на сърцето си и възприемам виелицата отвън с вътрешните си очи. В литературата е известен този похват, при който природните описания са в унисон или в контраст с преживяванията на героите. Опитвам се да прелея унисона в контраст със силата на позитивното мислене и най-вече с вярата в Бога. ТОЙ си има някаква мисия за мен, която още не знам.Вихрушката на мислите ми ме хвърля ту някъде в миналото, ту ме препраща в неизвестността на идващите дни. А всъщност трябва да мисля само за СЕГА. А то е доста приятно състояние- на топло, сред любимите ми хора, пред екрана на компютъра, с желание за творчество, невероятна музика гарнира всичко това. В съседната стая се вари супичка. До утре има цял ден, а вчера си е минало.

Природната картина е само украса на чудесния ми ден. Вярвам в доброто и знам, че ще се случи.

За трохите,тортите и привилегиите

Животът понякога ни подхвърля трохи  и още във въздуха си ги прибира. Но друг път ни израща неочаквано огромно парче торта.

Странни ситуации ни се случат , но приемам че всичко си има някакъв смисъл, който още не съм разгадала. Бях директор на училище за два месеца. Сега отново съм волна журналистическа птица без пари, но със заряд за писане. Междувременно се явих на един много смешен конкурс, в който за длъжността секретар на община се решаваше юридически тест. Вроятно ако не беше необходимостта отнякъде да се получават пари, за да се живее ,не би ми хрумнало да се кандидатирам. Но такъв е живота- трябва да се яде. Може би просто системата е грешна. Ръководителят би трябвало сам да избира екипа си, а тези измислени конкурси всъщност стават предпоставка за много съмнения. От век и веков се знае, че се правят формално за определен човек. За момент допуснах,че не е така и сглупих да подам документи. Позабавлявах се. Но това не ми решава проблема с работата. Дано Господ е намерил едно не голямо, нормално парченце торта за мен. Ще съм доволна даже да не е сладкиш, той е за партийно -богоизбраните,аз търся само хляб.