Дисекция на чувствата

Вълнуват ме различни чувства и не знам кое да подложа на дисекция по-напред. Например- какво е ревността? Признак на любов, неувереност в себе си и в чувствата на другия или егоизъм... Какво означава изневяра- секс с друг човек, мисъл за друг човек ,връзка с друг човек... Какво означава в последна сметка самото чувство- любов? Дали това е страст, дали е привързаност, дали е загриженост, дали е себеотрицание, дали е сляпо подчинение ? Може ли да има любов без доверие? Може ли да съществува ревност без любов? Възможно ли е да обичаш и да се страхуваш от някого?

Знам,че истинската любов прощава всичко и не поставя условия. Любовта трябва да преодолява трудности, често е поставяна пред изпитания. Колко големи трябва да бъдат те, за да не я убият?Любовта е най-големият стимул за живот. За това трябва да я храним и топлим, да я обличаме и събличаме, да я гримираме и да сваляме грима. Трябва да я променяме,защото самите ние се развиваме. Хората стават различни . Времето и грижите моделират върху тях качества, които не е имало в началото или не са били проявени съвсем. Това прави от любовта изпитание. Подкрепата, добрата дума, прегръдката- източниците на живителна енергия за нея. Никой не е казал,че е лесно да бъде поддържана една дълга връзка. Дори когато двойката изглежда идеална- има какво още да се желае. Но всъщност няма идеални хора, значи няма и съвършени двойки. Недостатъците и достойнствата на човеците са в пълна зависимост от любовта и тя от своя страна им е подчинена. Често нашите хубави чувства не са разбрани правилно,защото не умеем да ги покажем или пък се опитваме дори да ги скрием. Мисля,че любовта пстоянно трябва да се показва, да се доказва, за нея да се говори.

А романтиката? Задължителна ли е в любовните взаимоотношения? Разбира се,че не- ще отговори веднага читателят. Но от друга страна- тя винаги е още едно условие за това да виждаме в другия някой,който мисли за нас, вярва ни, подкрепя ни, изпитва същите чувства.

Човешките взаимоотношения са нещо много сложно и трудно. Но все пак- ако има любов, привързаност, топлина и щедрост- всичко си идва на мястото. Животът ни е толкова неприветлив в държава, която не се грижи за нас. За това поне любовта трябва да ни стимулира да се борим, да бъдем екип от две души, които вървят в една посока и преследват една цел.

Сбогом, "Шанел"!...или как ни моделират рекламите

Какво значи думата „ухажване“? Специално внимание, топли думи, цветя. Според някои реклами- няма нужда от толкова подробности- достатъчно е да носиш превръзки....и той ще те харесва повече, ти ще имаш страхотно самочувствие. Нещо повече- ще се чувстваш свободна. Свободата вече не е дори като салама, тя е – като дамска превръзка или в най-добрия случай- като тампон. Съвременните времена улесняват отношенията още повече. Достатъчно е да изпереш роклята си с прах за пране и няма нужда да пръскаш пари за парфюми и други афродизиаци. Успехът с противоположния пол е гарниран. Да , в този дух би бил полезен и някой шампоан. Тъй като мъжът,който във всички случаи е представен кято някакъв инфантил- е привлечен от лъскавата коса, а не от личността на жената ,нито дори от очите й. Без коментар е и „сезонът на дините“. Ако съм предприемчив критик на рекламите и бях мъж, щях да осъдя компаниите да дискриминация. Още по-дискриминирана е жената в случая, чиито прелести са пищно декорирани като плодове.

Всички тези „мъдри“ послания, които многократно се изливат от екрана, внушават на младите хора стремеж към неглижиране на отношенията. Измества се центърът на междуполовите контакти. Пренебрежително и повърхностно се оказва взаимодействието между мъжете и жените. Преди години ,когато си казвахме прословутата фраза „сексът не е повод за запознанство“, ни се струваше абсурдно и наистина много смешно. Днес тази житейска гротеска е факт. Какво значение имат личностите, характерите, интересите, интелектът? Важно е косата ти да блести, тампонът да е на място, а дрехата да ухае на прах за пране. Сбогом „Шанел“, ти не си ми нужен вече!

Философски мисли между печката и мивката

Въртя се около два часа между печката и мивката. В това време в мен,вероятно понесени от инерцията, се завъртяват някакви екзистенцилни въпроси. Коя съм аз?Дали съм слугинята, готвачката, икономката, майката, съпругата, секси любимата жена или съм журналист, писател, общественик или съм добър приятел -душеприказчик, или пък ...Кога съм АЗ? Питам се още -дали домакинската работа в очите на Бога се смята за добро дело в полза на другите- защото нали знаете- всеки ден трябва да се прави поне по едно добро дело. Ако Господ не оцени труда ми като полезен- значи пропилях много време. Но не- вярвам,че ще ми признае усилията. Понякога смятам,че те са безсмислени, тъй като малко след като си приключил нещо в къщи - то се връща в нулева позиция. Имам пред вид ,например- изчиствам- след 10 минути- същото. Сготвям- изядено, мръсни чинии. Изпирам, простирам, събирам дрехи- след един ден- отново купища за пране. Домакинската работа я забелязвал само този,който я върши- така гласеше една мъдра мисъл. Абсолютна истина. Друг екзистенциален въпрос- защо близките не ми помагат? Правят го понякога за удоволствие. Бих им доставила това удоволствие повече пъти. Но – тогава ще е задължение, няма да я има тръпката и въображението да си свършил нещо сам. Загрижени за интелектуалното ми развитие приятели ме съветват- пиши, пиши книги. Хубави ще се получат, ще ги напиша. Измислям ги в движение. Почти в кръг- между печката и мивката. 

Какво е тръгнала да се оплаква пък тази- ще се запита скептичният читател и ще е прав. Няма да мрънкам повече. Стига толквова разсъждения над мръсните тенджери. Напред- към банята. Там ме чака прането.

Любовен акт

Вървя по следите на дъжда.

Кални струи се стичат

и чертаят светла пътека.

Стъпвам бавно по нея

и усещам как полека

до мен достига суховея.

Докоснах го,а той се киска.

Облиза пътеката влажна.

В минутата, в която я поиска,

разбра,че е истински важна.

Така пътеката изсъхна.

Стопи се светлият й чар.

А прашната следа задъхана

си спомня,че била е дар.

ВИЗИТА

Застанах на прага на слънцето.
То ме прие.
Изгори очите ми,
извади сърцето ми 
и ме нагости с отрова.
Сега съм въглен
и живея в дома на слънцето.
Приемам гости. 

Размисли на път към черквата

Прекрасно горещо юлско утро. Още с първите лъчи слънцето гали кожата и свети в очите. Отивам на черква. Това прави утринта още по-специална.Мисля си- животът е хубав в един миг и тежък в друг, но Господ ни дава всичко за урок и за вразумление. Дали разбираме житейските уроци, които получаваме? Обикновено сме склонни да обвиняваме другите или нещастната си съдба за това или онова. Много рядко се вглеждаме в себе си. В моя живот е имало няколко случая,при които са ме сполетели нещастия и аз осъзнавах,че те са наказание за мои дела. Просто го знаех. Имало е и награди, чудесни постижения- дар за добрини. Трудно е човек да върши само добри дела. Все пак сме грешни човешки същества. Помогни ми,Боже,моите  греховете  да не са толкова тежки, че да последват още по-сурови наказания!

Нямам пари,но живея някак си...

Нямам пари- ключовата реплика по сто пъти на ден за различни неща. Нямам пари за книги, нямам пари за театър, нямам пари за дрехи, нямам пари за обувки, нямам пари за развлечения, нямам пари за почивка, нямам пари за храна, нямам пари за лекарства. Нямам пари да живея, но го правя, някак си. Поглеждам децата си в очите- здравословна храна ли? Нямам пари. Добро образование ли? Със заеми. Ремонт вкъщи ли? Някога, след години, може би. Дори парцалът, с който мия пода, днес отказа да работи. Скърши се дръжката му. Това ми преля чашата. Не искам да чувам ключовата реплика. Не искам и да я казвам.На пук на нея ще живея добре и щастливо. Някак си.

За душите ни тук и в отвъдното...

Господ ни е създал тук, на Земята, а след това душите ни ще продължат своя път. Животът ни сега определя живота после.Нашето съзнание на живи хора  помага на починалите да бъдат спокойни в пътя си. Вярвам,че любовта, положителните емоции, творчеството, съпреживяването, милосърдието- са най-прекия път към щастие в земното ни съществуване. Трябва да кажа това, защото виждам хора, които смятат,че смъртта на тленното ни тяло е окончателен край. Това води до депресираща безизходица, до огромно страдание. Но аз знам,че те грешат- не само защото съм вярваща християнка, но и защото често сънувам починалите си близки. Те ме напътстват, казват ми или ми показват важни неща. Те са с мен. Това за другите звучи налудничаво. Но – проблемът е техен. Аз знам- това е истина. По тази причина е толкова важно човек да се грижи и да споменава починалите си близки. Те продължават да живеят в нашите мисли и така по-спокойни пътуват към мястото си в отвъдното.

Благодаря на Бога за шанса, който ни дава всеки ден да бъдем добри, щедри, прощаващи, благородни. Благодаря Му и за това,че ни опрощава човешката слабост, заради която често пропускаме да поемем подадения от Него шанс да променим себе си в по-добра светлина. Битието ни е много по-сложно от това, което виждме. За да го проумеем ,трябва да бъдем философи, да вярваме в Бога и да спираме за миг в забързаното си ежедневие. В този миг на застой да осмисляме постъпките си. Трудно е-страхът, отчаянието, безверието, завистта и злобата понякога се изсипват върху нас и тогава собствената ни вяра трябва да е много силна. „Никой не е по-голям от Бога“- така си казвам,когато някой се опитва да ме нарани. „Ти си силен човек“- чувам често да ми казват. Така е, защото намирам опование в най-висшата сила във Вселената. Молитвите ми винаги са чути. Те са моят щит към неправдите в света. За това не само съм силен, но съм и успял и щастлив човек. Имам дарба не само да съпреживявам, но и да творя, имам близки хора, които ме обичат. Какво повече мога да искам? Просто трябва във всеки един ден от живота си тук да се боря за това да не отстъпвам от Божиите закони, да се стремя да помагам и на другите в това. Дано Господ ми даде сили !

Урокът ми крещи!

Опитвам се да осмисля някои събития и обстоятелства, които ми се случват в последно време. Неадекватното и некоректно поведение на някои хора понякога ме хвърля в ужас. Питам се за пореден път как е възможно да се появи някой ,който откровено да преиначава фактите, да държи тон,всъщност да крещи и след това любезно да те поздравява. Изобщо кой има право да крещи на другите? Съществува ли въобще подобно „право“? 

Опитвам се да мисля позитивно и да простя. Ще простя, аз съм добра християнка. Това предполагам ще заличи обидата в душата ми, ще притъпи разочарованието, ще ме вкара в обичайните релси. Споменът и урокът ще останат. Дано науча урока си!