НОВОГОДИШНО ШАМПАНСКО

Отново идва Новата година,

а ме преследват стари равносметки,

пред мен на масата,сред вино и сланина

се вихрят мисли, като тънки плетки.

Идва ,идва нова поредна година

със стари мисли и стари проблеми,

а надеждата всъщност не ме е подминала,

сред ордьоври скрита и горчиви бадеми.

За вас шега, за мене си е истина,

за това традициите древни са приети-

надеждата във баницата крия

и вярвам на новогодишните късмети.

А старите изтрити тъжни мисли

ще се опитам даже да изпея,

макар да са тръпчиви, даже кисели

с шампанско истинско ще ги залея!

ПЛАМЪЧЕ ОТ РОЖДЕСТВО

На Рождество отварят се душите,

с надежда всеки питката разчупва.

Да се обичате ще се изкушите

и толкова желания се струпват!

На Рождество семейството царува,

на Рождество очите светят силно,

на Рождество живеем, а не съществуваме,

защото всичко покрай нас тече обилно!

Текат енергии, тече пенливо вино,

текат потоци от нестихваща любов!

Доброто властва искрено, непобедимо,

светът не ни изглежда тъжен и суров.

На Рождество камината гореща

за цялата година ни зарежда.

Така с кураж живота ще посрещаме

и няма да изгубваме надежда!

СКОБА

Живея оградена във удобна скоба.

Пред нея съм извадила усмивката на роба,

а вътре приютих страховете си и любовта.

Живот във скоба- да, житейска красота.

До мен не достига мрачна прокоба,

заспивам спокойно, закриля ме скоба,

изобщо не чувствам тъга, самота,

това е най-топлото кътче в света.

Не чувам, не виждам интриги и злоба,

защото съм скрита в уютната скоба.

Така си кротувам ,мечтая ,чета,

дори медитирам, мисловно летя.

Създадох сама житейско уравнение,

на което не искам да има решение.

Блога на Люси...: ЖИТЕЙСКИ ПРЕДЛОЗИ

Блога на Люси...: ЖИТЕЙСКИ ПРЕДЛОЗИ: Скриваме се под шапките, зад маските, около лицемерието, заставаме над проблемите, за да се скрием в безличното си ежедневие. ...

ЖИТЕЙСКИ ПРЕДЛОЗИ

Скриваме се под шапките,

зад маските,

около лицемерието,

заставаме над проблемите,

за да се скрием

в безличното си ежедневие.

Излизаме от сивотата.

Впускаме се извън релсите,

а после прикриваме своите рани.

Опитваме се да вървим напред

към житейските трънаци и поляни.

Но е трудно.

Хвърляме поглед назад.

А от там, разбира се, ни гледа

собственият ни объркан свят.

Прощаваме си.

Обръщаме се отново.

Скриваме се под

уютния покрив на шапките,

потъваме в удобно дребнотемие

и си повтаряме:

Между другото-добре ми е,

добре ми е,

добре ми е...

Дали успяваме да сме будители?

Денят на будителите винаги е повод не просто да говорим гръмки слова за едни хора дето отдавна ги няма, а да се замислим- каква е ролята им днес и има ли ги изобщо. Много хора ме поздравиха- по този повод, аз самата върнах поздрава. Но дали успяваме да събудим искра на самочувствие и на духовност?

50-годишна равносметка...малко преди рождения ми ден

Ето я равносметката. Седи насреща с ококорени очи. Сочи ме с пръст и иска от мен признания. Защо? Та тя прекрасно знае всичко. Равносметката е 50-годишна, образована, бих казала- запазена дама. Защо трябва да иска излияния? Недей, ние с теб сме близнаци. Знаем всичко една за друга. Хайде, добре- слагай кантара. От една страна е всичко, което имам и то няма цена- дом, семейство, професия, приятели, таланти... От друга - са всички материални неща, до които така и не се домогнах и естествено- заемите. Накъде сочат везните ти, приятелко? Добре или зле съм се справила? Измерваме годините си с половин век... Половин век- емоции, страсти, радости и напрежения, неволи, победи, върхове и спадове, сълзи и смях, прически, дрехи, моди, любов, омраза, обиди, удовлетворения, веселие, купони, погребения, роднини, врагове, близки и далечни пътувания, сън и будуване, грим, дим, усмивка на любим...Петдесет години самота и съпричастност! Петдесет години блясък и отвращение! Петдесет години планини, полета и морета, запълнили душата ми и създали собствен емоционален релеф. Какво ще кажеш, приятелко? НЕ ЗНАМ ЗАЩО ТРЯБВА ДА ТЕ СРЕЩАМ НА ВСЕКИ РОЖДЕН ДЕН? Не ми помагаш. Но няма как, неизбежна си. Тръгвам към теб и се сливаме. Сега съм спокойна. Не получих отговори. Но може би е рано и да задавам въпроси. В последна сметка този диалог ще го проведат поколенията след мен, когато вече няма да ме има.

ПОЖАР

Почувствах се като недогоряла хартия на дъното на кофата за смет. Над мен се сипят отпадъци- ехидни лъскави опаковки, прокиснали скашкани домати,  хлъзгави нелюбезни обелки от краставица,  сърдити семки от диня, ръбести люспи от слънчоглед...  Пластмасова бутилка ме натиква в най-далечното ъгълче. Смачквам се. Почервенявам. Пулсирам.
- Така ще се самоунищожиш- подиграват ми се опаковките и не виждат горящите си поли.

Мога да обичам

Мога,мога да обичам

и се гордея със това.

На лястовичи сън приличам,

в крилата скрила съм

свойта глава.

Мога, мога да обичам.

И всеки миг с любов

да го обличам.

От всеки стрък

до всеки враг-

от всеки изход

и до всеки праг.

Любовта ми е огромна.

Няма друга такава.

От себе си разливам

със нежност пълна стомна

и със много забрава-

огорченията не ги помня.

Само истинската красота остава.

Докъде мога да стигна?

РАЗРЕШАВАМ ДА МЕ ИЗПОЛЗВАТ, РАЗРЕШАВАМ,

защото много силно обичам и любовта ме прави мекушава.

Но понякога сгушена в ъгълчето от изстинало достойнство

ми се иска повече от подаяния и по-малко излишно притворство.

Разрешавам да бъда използвана- грозно, но вярно.

Продължавам да вярвам,че не всичко е просто пазарно.

Продължавам наивно да вярвам в добротата човешка,

ако ще и да правя със размах нова грешка след грешка.

ИЗБОР

Стоя сама пред своите пътеки.

Къде да тръгна?Пътища нелеки

са всички избори,които предстоят.

И само силни хора могат да ги извървят.

За близки и далечни като силна съм известна

и знам,че никоя посока няма да е лесна.

Подводните течения ще ме завъртят

и няма нито капка лудост да спестят.

Посоките са хиляди, а изборът обикновено е един.

А всеки ден и всеки миг е с код,наречен пин.

Стоя и моля се много ,много мъдра да бъда,

та в края на пътя само на себе си да се сърдя.

ДИМ

Изсипвам се.
Изгарям.
Изливам се.
Повтарям
и се питам
до безброй-
коя съм аз
и кой е той...
Завъртам се.
И се сливам.
Озъртам се.
Попивам,
попивам
светлина.
Във пепелта
на моя свят
само въгленът
е щедър
и богат.
Изсипвам се.
Изгарям.
И питам се
дали съм жар
или пък пепел
от цигара.
Горещите
 ми пръсти
са очи на звяр,
а огънят
е моят господар.
Дали съм права
или пък греша-
с дима излита
моята душа.
Във пепелта
сме скрити
и мълчим.
Животът ни
е всъщност
ДИМ!

ДЪЖДОВНА КАПКА

       Бях в огромно ледено море, заедно с милиони като мен. Облакът ме захвърли. Летя. Устремена съм към земята. Знам едно- търся пристан. Все някога ще трябва да спра. Вятърът ме люлее и променя посоката. Ето ме, прекрасна блестяща балерина, танцуваща върху стъкло. Това е убежището. Един прозорец. Зад него учудено и боязливо ме следят нечии очи. Хей, аз съм приятел ... Не ме разбират.Танцът ми бавно чертае нишка все по-надолу и надолу . Рисувам с частици от себе си изящна картина. Отнякъде се появи слънчев лъч. Прегръща ме, толкова е горещ, а аз съм искряща и красива, но за миг...

СИЛНА ЖЕНА

Аз съм силна,чувате ли- силна.

Живея във среда особено враждебна,

а не  чиста ,перлена, стерилна.

На близките за всичко съм потребна.

Общото ежедневие бродирам изкусно.

Всеки проблем с решение посрещам.

Пера, чистя,гладя и готвя вкусно.

За всяка чужда болка-  аз съм насреща.

Аз съм силна, домашният супер-герой.

Само нямам за героя подходяща дреха.

И всичко минава лежерно, без бой.

За това  съм супер пристан и утеха.

Аз съм силна. Толкова съм силна.

Като скала се стичам към реката.

Мултифункционална и даже мобилна.

Само първо да си изтрия сълзата.

Кражбите в община Своге- диагноза или кокошкарско престъпление

Криминална хроника в община Своге- един откраднал пластмасова маса, друг- желязна порта, полицията ги хванала. Няма лошо, вършат си работата хората. Думата ми е за тези кражби. В последно време масово се крадат оградите в градските гробища. Всичко,което е от желязо. До какво състояние трябва да си стигнал, та да идеш на гробищата и да крадеш оградите? Крадците били алкохолици. А защо са стигнали до там?  И така- да си дойдем на думата- за психичното здраве. Не става дума за ужасяващите самоубийства. За тези кокошкарски кражби иде реч. От тях се започва. Човешката деградация върви във възходяща линия- ако мога да използвам този оксиморон. Причината- естествено е в бедността. Ама не просто бедност като безпаричие- но като духовност, като морал, като емоции. Все думички със забравено съдържание.Господ ни е изоставил- казват някои. Не, просто ние сме го изгонили отвякъде. Четох подобен коментар във фейсбук- и съм съгласна. Бог го няма в училищата, децата нямат други ценности освен вещи, пари, алкохол, секс, дрога и бягство в чужбина. Господ го няма в семейството- там има насилие, отчуждение, забравени традиции. Господ го няма в политиката- там цари комерсиализъм, лични сметки, безпринципно поведение. Господ го няма, защото не го допуснахме, изгонихме. Накрая- Него го няма в душите ни. Ето от там тръгват психичните заболявания.
Ще се върна на криминалната хроника- и в обществото- като в една болница- трябва да се търси диагнозата, причината за заболяването. Като истински д-р Хаус мога да кажа- причината е във всеобщата ни бедност и във факта,че прогонихме Бога.Така мисля аз. Вие може да смятате нещо друго. Но поне това си запазихме- правото на мнение.

Старата каруца на времето...

Старата каруца на времето скрибуца  и ми напомня за себе си. Аз пътувам в нея и се замислям за него само, когато  по неравните пътища на живота някое колело пропадне  и забуксува. Пътувам Когато каруцата беше  всъщност пъстро кокетно файтонче- нещата бяха различни. Пътуването ми се струваше прекрасно, пътят- очертан прав и безоблачен. Но по ирония на съдбата  вместо да стане прекрасна каляска- файтончето се превърна в дрипава стара каруца, водена от дръглив кон. Пътят пред мен дори не се вижда. Не знам има ли го изобщо или се движим по неопределено кално стърнище. Накъде? Вече абсолютно ми е неизвестно.  Все още подканям животинката да върви, борим се заедно. Борим се, заради самата борба, за да върви каручката. А тя поскърцва, пропада, друсва ме, дори спира за момент и пак потегляме. Кога ще спре? Когато сърцето ми престане да подканя кончето със своето  “напред-напред, напред-напред…”

Мона Лиза по време на криза

Била съм нещо

като Мона Лиза-

но български вариант

по време на криза.

В ръцете с торби,

на шията- децата,

вечно сърдита и непризната.

За заемите едва стига

мизерната заплата,

иде ми наистина

да хвана гората.

Ама то вече каква ти гора-

гора май не остана.

Остава вкъщи да се прибера

и да тъка на дванадесет стана.

Аз това поне го мога-

тренирам джудо, карате и йога

покрай печката , пералнята,

и още много други,

съсипвам се от работа-

като хиляди съпруги.

А вечер- като кръшна

съвременна сирена,

в леглото ще се тръшна,

дълбоко уморена.

А луната ще ме гледа-

далече, над курниза-

приличам на картината,

същинска Мона Лиза.

ЛЮБОВТА Е БЛАГОСЛОВИЯ!

Душата ми търси любов,

любовта във всемирния смисъл.

Разпада се моят обков.

Животът за мен е написал

със вещината на философ-

не просто стих, роман или песен,

написал е цял океан от творби

и мисли, и чувства- една епопея..

Събрал е във мен милиони съдби

и натоварил ме е аз да ги живея-

да ги разплитам, да ги изпълвам,

да ги разчиствам и да ги владея.

И коя за тях е нишката червена?

Какво съдбите ще обедини?

Това е  мисъл стара и свещена,

която властва  и изпълва всички дни-

животът ми е вяра, окрилена

от любовта към истинския Бог.

А Господ е могъщ и милосърден,

макар да е и справедлив и строг.

С любов безкрайна ме дарява

и чака аз в живота си да я открия,

да я обкича с почести и слава,

защото тя е истинска благословия!

Мисли в деня за размисъл...

Вървя и студовата ми алергия се възобновява с всяка следваща крачка. Подлъга ни Господ с високи температури в миналите дни и днес- изненада- януари е и температурите са минусови. Вървя. Мисля си- защото е ден за размисъл... Но не как да гласувам разсъждавам сега, а дали изобщо да го правя. И негласуването е позиция. Всъщност добре е,че ще има референдум- един куп мои познати се уредиха в комисии и ще вземат по някой лев. Вървя. Броя крачките до първия магазин, в който ще се пъхна за да успокоя проклетата алергия. И някак си не ми се получава разсъждаването върху референдума. Мисля си за това какво да сготвя след малко и най- вече с какви продукти да го направя. Не съм капризна, просто трябва да са минимум продукти за максимум количество храна, пък и да е вкусна. Стискам 10 лева. Но знам- после ще си вляза във фейсбук-рая и ще си напомпам много оптимизъм. МОГА ГО.

Вървя, ето го магазина. Алергията не ме дразни, изходът/всъщност входът/ е близо.

ЩУРА

На моите няколко щури приятелки

От огледалото ме гледа

душата на един сирак.

И няма никаква победа

в това да си самотен пак.

В ръка с черпак,

а в другата- клавиатура-

си търся бряг.

А мислят ме за щура,

защото вярвам,

че доброто побеждава.

И не с пари, известност,

почести и слава,

а със любов,защото

всъщност любовта остава.

ФЕЙСБУК ШАМПИОН- КА

Навън- поледица и киша,

аз съм на топло и си пиша.

Ни яла, нито мирисала лук-

обикалям дебрите на  фейсбук.

Със розички и котенца заета

е днес музата на поета.

Насам- натам и времето се трупа-

във нова кауза или пък нова група.

И няма никакво съмнение,

изобщо нямам извинение,

не съм забила и един пирон,

обаче пък  съм фейсбук -шампион.

КАНЯТ МЕ,МАМО, НА ТЕЖЪК РЕФЕРЕНДУМ...

   Канят ме да кажа мнението си по един въпрос, който изисква експертно мнение. Колко са експертите в областта на ядрената енергетика? Със сигурност не съвпада с броя на избирателите. Е, аз откровено си признавам- нямам мнение по въпроса- дали да има или не още една атомна електроцентрала.  На всичкото отгоре тя не е позиционирана никъде- може да решат да ми я построят в двора. Неее, не искам. От една страна токът щял да поевтинее. От друга - безопасността дали е гарантирана. От трета – за голото поле били изхарчени милиони.  За този референдум- се пита простият избирател- колко милиони ще се похарчат?  А заявяваме,че няма пари за детските надбавки и за какво ли още не. Няма, няма- ама още една голяма предизборна кампания преди другата- защо не?

    Я не знам как е- ама и така не е- рекъл шопа.А този референдум е точно в негов стил. И като видни представители на етнографската група- ще се заинатим и няма да идем да гласуваме. А пък то- ако не си упражним гражданското право- така или иначе Парламентът щял да определи какво да стане. Да, обаче депутатите могат да си извикат експерти и те да им обяснят тънкостите в тази област. А мен пък трябвало да ме агитират разни инициативни комитети. За сега никой от тях не ме е намерил, за да ми налее малко ядрена енергетика в мозъка. Ще чакам. 

Автопортрет

Аз съм такава- загарям млякото, изкипявам душата си, забравям да измия чиниите, но измивам лесно и бързо обидата. Такава съм- чувствам се по-добре с младите, но намирам общ език и с бабите. Не плача от  лука, но се сривам по някой филм или дори на концерт.Такава съм- чистя синините от душата си със самооптимистични внушения, бърша праха на емоциите и прекалявам с тях. Аз съм такава- разбирам от добри взаимоотношения, но не и от добри сделки. Не простирам навреме прането, но простирам докрай закрилата си над обичаните хора. Такава съм.... .лоша домакиня. Дано да съм добър човек.

КОЙ Е ВИНОВЕН?

Посипах се с пепел, линчувах се, изстисквах извинения от всяко ъгълче на душата си. За какво? За всичко- от непраните чорапи до глобалното затопляне. Виновна съм. Защо не? Все някой трябва да бъде. Поемам тази вина- и не в течно състояние, а абсолютно съзнателно. Ето- ако се чудите кой е- аз съм. Свикнала съм да бъда виновна. По принцип. Ей така. Това обаче ще помогне ли? Вероятно на някого ще му донесе облекчение, но едва ли ще реши който и да е проблем. Оглеждам се в погледите на интригата, в усмивката на клюката и си връзвам обувките. Да, гледам надолу. Срамувам се. Нали знаете- виновна съм. Дори заради това,че ги търпя. Всекидневно пропускам покрай себе си хлъзгавото им тяло на влечуго. Правя се,че не го виждам. Потупвам усмихнато животинката по главата и продължавам. А тя е там, около мен, разтваря гнусната си паст, за да ме оплюе. Може. Само дето аз не я забелязвам. Не й обръщам внимание. Но я усещам все пак. Да я смачкам ли? Или да я убия с усмивка. Опитвам се. Усмивката ми потъва в гуменото туловище на чудовището. Разбирам,че всъщност не е чудовище, а е самозащитната реакция на наранените  и уплашените . Победих я, не е страшна. Не ме плаши.  Изтривам с мокра кърпичка оплютото си лице. Слагам червило. Малко очна линия… Спирала. Сенки. Огледалото ме пита какво става. Аз го поглеждам хитро и не му отговарям.