Годишнина от сватбата или 21 години по-късно...

На 29 април имаме годишнина от сватбата. 21 години по-късно си спомням само детайли от сцени, емоции, събития. След края на тодорживковото време и в зората на прехода, в началото на съпунените сериали, бума на огромния дефицит по магазините, вълните от ентусиазъм и надежди, противопоставянето на сини и червени... Тогава не сънувахме още за мобилни телефони и лаптопи, не предполагахме какво може да бъдат социалните мрежи и интернет, виждахме само любов и светло бъдеще. Такава беше пролетта на 1990 година.

Ние се оженихме в стола на едно бивше голямо предприятие. Сами си търсехме покривките, вилиците и лъжиците, чашите. Сами аранжирахме масите. Сами набавихме храната. Сами търсихме сервитьори...Как ли им звучи на днешните младоженци? Сама направих сценария за сватбеното тържество. Поканих си водещ. Написах и един стих, който да стои над официалната маса. Поканени бяха 400 човека. Дойдоха около 300. Близо месец сгъвах кърпички и ги аранжирах в картонче с надпис-пожелание от Люси и Младен... Разбира се- като казвам сами- имам пред вид най-вече родителите. Добре ,че бяха родителите.

Гледам касетата от сватбата. Не мога . Сълзите замъгляват погледа. За тия две десетилетия толкова близки хора вече ги няма.

Много неща се промениха оттогава. Живеем различен живот. Технологиите, нравите, разбиранията, приоритетите в обществото са други. Ние двамата други ли сме?- се питам. Няма как- променили сме се. Дано сме успели да съхраним нещо от наивността и възторга на онова време. Съхранили сме, да. Иначе нямаше да споделям социалните си въжделения с приятелите във фейсбук. Нашият брак тръгна едновременно с прехода, преплиташе лична емоция и политика. Единомислието ни винаги е било и в тази посока. Времето изстърга много от илюзиите ни. Почти...почти всички.За съжаление борбата за насъщния не оставя много варианти за романтика. Опитвам днес да бъда прагматична. Уча се от децата ни.

Изводи, изведени из водата на днешния ден - II част

На тротоара виждам умряла птица. Не я поглеждам втори път. Птиците са създадени да летят. Да, и те са смртни. Но е лоша гледка. Замислих се за птиците в душата ни.

Извод- мечтите умират понякога, но е хубаво да можем да ги съживяваме и да им даваме крила. Можем.

Събирам прането. Сортирам чистите дрехи и ги оглеждам. Захабяват се, колкото повече ги пера. Изхабяваме ли се от поддържането на вътрешна чистота?

Извод- за разлика от дрехите, поддържането на духовна читота изисква повече усилия и ни прави по-блестящи.За съжаление- животът е прекалено кален.

Чета- учителки проституират. Това не знам как да си го коментирам. Не ги осъждам. Направили са го от нужда. Ама докъде е стигнало обществото, щом интелигенцията му се продава?

Извод- уважението ,самоуважението, респектът са отживелица. Сметките не отчитат нравствени понятия.  Проституцията ,пошлостта, силиконът- това са символи на днешния просперитет. Срамно е да си учител.

Изправям се

Животът често е непредсказуем. Смачква ни само за един миг. После трябва да се изправим. Трудното идва не точно в момента на изправянето,  а когато се решаваш да го направиш.В първия поглед напред и нагоре има най-много заслепяваща светлина. Ако присвиеш очи и не се уплашиш- следващите движения ще те отведат обратно на върха. Била съм и там- долу и някъде- съвсем горе. И едното и другото носят в себе си уроци. Не знам дали научих своите. Надявам се. Не знам и дали състоянието на летаргия в средно положение е добро. Но примижавам. Знам,че пред мен се изправят нови цели. Има по- светло, по-красиво, по-щедро, по- любвеобилно, по разширяващо възможностите ми място под слънцето. Там ще достигна. Кога? Когато е рекъл Господ и ми стигнат силите за следващи действия. Това може да е утре. А защо не- днес?

Изводи,изведени из водата на днешния ден...

Днес е Възкресение Христово. Празнично и светло би трябвало да бъде. Но- научих за смъртта на наш съсед.

Извод- радостта и тъгата са като сиамски близнаци.Когато се предполага,че трябвада си щастлив- се оказваш нещастен.Тези моменти правят човека философ.

Почина мой близък, бивш колега, млад човек на 33 години. Всички сме потресени.

Извод- не бива да се живее за бъдещето, животът е тук и сега и не се знае докога продължава. Ще опитвам да живея така, като че всеки ден е последен.

Белих картофи. Един от тях се оказа с форма на сърце. Поколебах се дали да го разрежа или да го запазя. Разрязах го. Ако го бях оставила, щеше да се развали и да прилича на голямо болно сърце.

Извод- външният вид на нещата и тяхното вътрешно съдържание и предназначение понякога са съвсем различни неща. А и друго- нашата представа много често няма нищо общо с действителността.

Дъщеря ми закъснява. С баща й сме ядосани. Като се върне ще... я прегърна и ще я помоля да мисли за мен и за себе си по различен начин. Защо няма да я накажа? Кой човек възприема наказанието позитивно и за свое добро? Тя ще се озлоби и ще тръгне на инат. Тогава- още по-лошо.

Извод- моментните ни настроения понякога не ни носят мъдрост. Не вярвам, че обидите, казани в състояние на афект са истини, които другият е искал или е трябвало да чуе.

/Следва/

Да се поклоним в храма с вяра

Трябва да си признаем, че за много българи християнството е само дума, религиозността е по-скоро възможност да помолиш Бога за помощ, когато си изпаднал в беда. Сещаме се за Него, когато и за майката- в момент на трудност. Ден преди Възкресението си спомням как са преминавали празниците в миналите години. Идват на тълпи хора, които никога преди това не са стъпвали в храма, или в най-добрия случай е било предишната година на този ден. Пияни младежи се трупат на купчини и палят свещи, като изгарят и косите си. Желанието е купон да има, да се повеселим с едно атрактивно обикаляне на църквата, преди да идем на дискотека... А после- после ще се натъпчем с яйца и козунаци, аа естествено- и ще ядем агнешко. Най-важното от всичко- ще се напием „до козирката“. Поводът сега е Великден. Важно е да има повод за пиянство. Ама и да няма- купонът ще се състои.

Не обвинявам незнаещите за тяхното Богохулно поведение. Смятам,че те не са научени на почит и не знаят същността на църковните ритуали. За това въвеждането на вероучение ще спаси от подобно непристойно поведение децата, които сега попиват знания за света.

Изчака ми се чакалото...

Пружината на времето понякога е разтегната и скърца- когато чакаш. А цял живот все нещо чакаме- дали на опашка за зеленчуци , пред кабинета на лекаря или пред гишето на някоя институция...чакаме. Да дойде уикенда...чакаме. Да мине празника...чакаме. Да ни „оправи“ някой... чакаме. Да бъдем щастливи...чакаме. Да се случи чудо...чакаме. Като си направя равносметка половината живот преминава в упорито чакане. Да знаеш да чакаш, да можеш да чакаш-това било любов. Не знам дали е , но във всеки случай се изисква огромно търпение от човека- а търпението наистина е основа на любовта. Българският народ е измислил всевъзможни сентенции, които да представят нетърпението, нежеланието да бездействаш. Ежедневието ни се върти около този статичен процес...

А действието? Кога ще се случи екшънът на обикновения човек? Ще се взема в ръце вече. „Изчака ми се чакалото“.

НПО в Своге с претенции към бъдещите кандидати за кметове

Днес се състоя поредната работна среща на представителите на неправителствените организации в община Своге. Целта им е да се обединят около единни действия и искания към бъдещите кандидати за кметове. Те заявяват, че ще съдействат на новата администрация в работата й, както това се е случвало и до сега, но ще изискват адекватна обратна връзка.

Председателите на различни организации  възприеха    идеята на всяка следваща среща да обсъждат по две важни за всички теми, които са общи за тях. На предстоящото работно заседание,което ще се състои на 12 май от 12 часа в клуб „Доверие“, ще бъде воден протокол и ще се говори за „Транспорт“ и „ Комуникация с общинската администрация“. Като следващи теми за обсъждане се предвижда да бъдат- „Материална база“, „Подкрепа на социално слабите“ и др.

Срещите на представителите на различните неправителствени организации са отворени за всички политици от общината, които ще имат претенциите да я управляват след идващите местни избори. Накрая на заседанието бе вдигната наздравица по повод навършването на четири години от създаването на дружество „Русофили“ в община Своге.

Втора употреба

Събудих се в живота,

който вчера ме създаде,

а снощи ме погреба.

Животът не мизерен,

но и не параден.

А просто- втора употреба.

Измих сънливия му поглед,

изгладих смачкания ръб.

И вече мога по-спокойно

на ядовете да обърна гръб.

Поглеждам някак изотгоре

на ежедневния си график.

За изненади вече е отворен

мисловния ми трафик.

А мисълта във мен открива

неизбежно затвърдено мнение.

Ще прогоня нагласата сива

единствено с шопинг лечение.

Това- добре, но за шопинг

няма предвидени средства....

А и всъщност -шопингът е допинг.

В ума ми оправданието блесва.

Стоя край лъскава витрина,

изгряла случайно пред мен.

Няма да вляза сега в магазина,

шикозен и супер подреден.

Аз съм отвън, стоя на тротоара.

Сред паветата- изпусната монета.

Навеждам се- ето- традиция стара-

намерих и аз най-накрая късмета.

Сега ще си купя живот като на кино,

за какъвто мечтаят нещастните хора-

Живот красив- като по мед и вино

- кой ще знае,че е употреба втора.

Цветята-символ на живота...или чакат ли ни Содом и Гомор?

Цветница е прекрасен празник. И двете ми дъщери имат имен ден. Преди да почине и майка ми празнуваше. Цветята като символ на най-прекрасното- живота- изпълват днешния ден с ухание и с размисъл.

Вчера бях на тържество в резиденция Бояна. Там д-р Табакова беше събрала децата, родени „ин-витро“ и техните родители. Поводът – 10 години на фирмата на известната лекарка и двата християнски празника- Лазаровден и Цветница.

Най-ценното- животът. Това може да го каже само една майка, защото знае какъв е смисъла на това твърдение. А не се ли обезценява той в съвременното ни общество? Филмите, новините, компютърните игри насаждат някакв култ към насилието. Убийството вече не стряска никого- просто част от статистиката. Не знам какво би същисало съвременния човек. Той се възхищава от героя- убиец, харесва вечния живот на вампирите, не се впечатлява от кръв, рани и физическа болка. Съвременникът ни бие своите лекари, а някои медици виждат в пациента не човек, а пачка с пари.Човешкият живот се е девалвирал като ценност до такава степен,че деца посичат родителите си, а родителите насилват рожбите си. Малките умират от глад, психиката им е деформирана още с първите години на детството. Дали ни очакват Содом и Гомор? Сигурно сме си ги заслужили.

Но не искам да съм черногледа на Цветница. Има и прекрасни добри хора, които не се набиват на очи и се грижат за човешкия живот кротко и всеотдайно. Има прекрасни добри хора. Дано по-често Господ ме среща с тях,за да са живи и здрави и моите цветенца!

Екскремент от петел за Великден...

Преди няколко дни в едно училище видях нещо,което ме потресе. На дъската в класна стая беше закрепен лист. На него бе залепена картинка на пъстър петел. Зад нея имаше нарисуван огромен ,излъчващ миризми екскремент. Под картинката прочетох надпис :“Честит Великден!“

Най-прекрасният пролетен празник, символ на саможертвата на нашия Господ Иисус Христос, е принизен и омазан. Ужасена съм. 

Замислих се и за символите на празниците, които понякога заместват смисъла им в съзнанието на много хора. Великден и какво разбираме- кокошки, яйца, козунаци и привнесените от католицизма зайци. Коледа- елха, играчки, подаръци. Външната показна лъскава опаковка, която ни се набива от рекламите, до там е промила мозъците на децата/ а и не само на тях/,че е заличила смисъла на истинския празник.

И друго- атеистите. Тяхно право е да имат своите убеждения. Но дали не е право на децата им да изберат своите. Обучението по религия в училище ,според мен, трябва да стане задължителен елемент. То няма да направи малките религиозни, но ще ги запознае с основите на различните религии. Тогава- ако знаещият човек реши да бъде атеист- негово право е и осъзнат избор. Да, но в момента всичко друго е по-важно от духовното развитие на поколението. Всичко друго- яденето, дрехите, колите, английския, компютрите... Важни са. Но са тленни. Душата остава да живее и наш дълг е да се грижим и за нея.И не само като веднъж годишно полупияни идем на черква, за да направим купона по-як, като се наблъскаме в черквата и си изгорим косите. Грижата за душата е друго.

Отговорност пред другите?

Минаха двайсет и две години от т.нар.преход. Животът на обществото мина различни периоди. От романтичното детство, през нихилизма на юношеството до настоящия непукизъм на младостта. През това време обаче не се случи съвсем т.нар гражданско общество. Поколенията,които израстнахме при социализма, трудно превъзмогвахе клишетата, набити в главите ни. Най- същественото беше,че някой друг трябва да се погрижи за това ние да живеем по-добре/разбирай Партията- майка, Тато и др./ Повечето от нас съвсем не лесно стигнаха до идеята сами да поемат съдбата си в свои ръце. Но все пак го направиха. За себе си. Но да се прекрачи границата и да направим нещо за обществото- се оказа доста по-трудно. За това и гражданското общество почти не се случва все още. Дано децата ни осъзнаят ,че много неща в живота зависят от личното ни участие без да е нужно да даваме или да търсим пари.

Какво ме подтикна към тези разсъждения? В читалище „Светлина 1896“ вчера стартира проект към фондация АГОРА за активна гражданска инициатива, която ще бъде финансирана от фондацията. Смисълът на проекта обаче е в това общността да се събере, да формулира проблемите си и после да намери решението им. И наистина това се случи, като първи етап. Хора от различни възрасти казаха мнението си, като очертаха потребностите на селото в аспект туризъм. Това са първи крачки към гражданско общество.Случва се може би нещо отдавна съществуващо в нормалния свят, непреминал през психическата мелница на комунизма. Дано децата ни, които израснаха в годините на демокрация, да живеят нормално и да могат да поемат отговорности пред обществото, така както го правят за себе си.

Четири мъъънички котенца!

Господ е сътворил света по прекрасен начин! Всяко живо творение има собствен биологичен ред и часовник. Всичко върви чудесно. И само ако човекът се намеси- със самочувствието си на велик- нарушава изконния ред. Защо са тези разсъждения?

Тази нощ ми се родиха четири мънички котета персийчета. Бяха ме предупредили,че ще трябва да ги акуширам. Изпаднах в ужас . Всичко съм била в живота си, но не и акушерка. Чаках със страх деня,в който мъничетата ще се появят. И...снощи...поглеждам- първото вече се родило. Тичам ,намирам специалните ръкавици, суетя се около нея. Изобщо не знам какво да правя. След около половин час виждам- второто тръгнало. Внимателно го изтеглих и станах горда от себе си... Мина доста време- не се появяваше ново коте. Реших,че явно са само две. Завих майката и малките,за да не им е студено и заспах. Сутринта намерих кашонче, нагласих легълце за котешкото семейство. Отивам да преместя котетата в него. И- каква беше изненадата ми- котетата бяха три. Сложих ги внимателно. Върнах се да прибера чаршафа, върху който мама Маца беше родила. Разгърнах го, а там се размърда още една живинка! Четвъртото мъниче! Изобщо не сме разбрали как са се появили вторите две мацета. И въобще не е било необходимо да се намесвам. Господ си има грижа за всичко!

Както се грижи за животинките, така има мисъл и за нас- хората. Само че – ние често не се вслушваме в уроците му и затова си патим. Но- ние сме сложни същества, въобразили си,че са повече от природните закони, които Той е сътворил.

Философията на празната тенджера

Приятелите ми знаят. Преди два дни някой беше докладвал пред фейсбук,че има некоректна информация в блога ми и той беше блокиран.Първоначално се ядосах изключително много. После се почувствах поласкана, защото разбрах,че съм станала заплаха за някого. Блогът ми си е съвсем безобиден, но от време на време си позволявам да си казвам мнението за местната политика. Какво еретично действие! Как може!

От 25 години се занимавам с обществена работа. Поради естеството на професията ми- наблюдавам и националната, и местната политика. Градът ни е малък и всички се познаваме от деца. Не можем да се изненадаме- колкото и да се правим на някой, който не сме. Може само да станем смешни в очите на другите, ако преиграваме. И в интерес на истината- има такива хора, които изглеждат комично. Но- повече хумор в живота- няма лошо. Лошото идва, когато тези същите си повярват на претенциите и тогава...започват да определят по някакъв начин живота на останалите/ в това число и моя/. Това някак си вече не ми е съвсем смешно. Опитвам да гледам философски на тая злободневна ежба, на суетата. Философията ми обаче блокира пред празната тенджера. Философията не се яде. Остана ми едното писане. А те- да ме блокират. Ама, приятели- не можете да ме спрете.

На всички настоящи и бъдещи, местни и национални политици ми иде да кажа- хей, свалете си розовите очила, слезте от лимузините и джиповете, повървете пеша или се повозете с обществен транспорт/на един крак/, наберете си коприва, попейте в едно селско читаище, пазарувайте от магазините за дрехи втора употреба, вземете заем... Слезте от стълбата. Смирненски го каза толкова отдавна, а вие не запомнихте уроците на историята. Пътят надолу е страшен и никак не е славен!

Философията на празната тенджера

Приятелите ми знаят. Преди два дни някой беше докладвал пред фейсбук,че има некоректна информация в блога ми и той беше блокиран.Първоначално се ядосах изключително много. После се почувствах поласкана, защото разбрах,че съм станала заплаха за някого. Блогът ми си е съвсем безобиден, но от време на време си позволявам да си казвам мнението за местната политика. Какво еретично действие! Как може!

От 25 години се занимавам с обществена работа. Поради естеството на професията ми- наблюдавам и националната, и местната политика. Градът ни е малък и всички се познаваме от деца. Не можем да се изненадаме- колкото и да се правим на някой, който не сме. Може само да станем смешни в очите на другите, ако преиграваме. И в интерес на истината- има такива хора, които изглеждат комично. Но- повече хумор в живота- няма лошо. Лошото идва, когато тези същите си повярват на претенциите и тогава...започват да определят по някакъв начин живота на останалите/ в това число и моя/. Това някак си вече не ми е съвсем смешно. Опитвам да гледам философски на тая злободневна ежба, на суетата. Философията ми обаче блокира пред празната тенджера. Философията не се яде. Остана ми едното писане. А те- да ме блокират. Ама, приятели- не можете да ме спрете.

На всички настоящи и бъдещи, местни и национални политици ми иде да кажа- хей, свалете си розовите очила, слезте от лимузините и джиповете, повървете пеша или се повозете с обществен транспорт/на един крак/, наберете си коприва, попейте в едно селско читаище, пазарувайте от магазините за дрехи втора употреба, вземете заем... Слезте от стълбата. Смирненски го каза толкова отдавна, а вие не запомнихте уроците на историята. Пътят надолу е страшен и никак не е славен!

Ще бъда щастлива ...от утре

Цъфнаха първите дръвчета. Замириса на свежест и омая. Цъфнаха и тръните. Зацъфтяха и боклуците. И в преносен и в директен смисъл пролетта ни засипва едновременно с красоти и със страхотии.

Къде се ситуира моето ежедневие сред тази цветна лудост? Тичам насам-натам на снимки. Занимавам се с обществена работа. После- какво да сготвя, как да го напазарувам. Печка. Ритуал по приготвяне на вечерята. Масата- сервирана. Десетина бързи хапки. Всеки е зает ...с нещо си. За мен- чиниите. Дотътрям се пред телевизора. Той ме гледа. А навън е свежа дъхава нощ. Нощта ме сънува. Летя, летя . Под мен остава суетата на реалния живот. Ще се събудя и ще запомня този сън. Какво ли значи? Да. Утре ще изляза на разходка и ще изстискам всяка капка аромат, която ме застига. Ще запечатам всеки миг вълшебство.

Утре...или някога.

Четвъртък в Своге

Пазарен ден. Сергии. Сутиени. Гащи. Рзсад. Народ върви от единия до другия край. Гледа. Продавачите гледат в обратната посока, но обикновено не се осъществява комуникация. Съзерцават се едни други като животните в зоологическата градина. Но всъщност няма пазар. Никой не купува. Четвъртък е и време за доктор, изследвания , ходене до разни институции... Четвъртък е ден и за изяви. Кой каквото има да организира- прави го точно тогава- на пазарния ден. Зяпачи- бол! Като на манифестация се разминават пенсионери, майки с дечица и администратори в обедна почивка.Ако искате да видите роднините от Лесковдол, а вие сте от Зимевица- сега е моментът. Стича се дефилето в общинския център, а тук се развяват бельо и обувки. Развяват се притеснени и тъжни погледи, развяват се всевъзможни идеи ... Кипи живот. В четвъртък.

Среща с приятелки след три години, в 14 часа...

Не зная вие, драги читатели, дали можете да планирате живота си дългосрочно. На мен някак си не ми се отдава това. Професията ми предполага постоянно планиране и абсолютна точност. Но- чули сте поговорката- „Човек предполага- Господ разполага“. Обикновено дори и най-сигурните ми изчисления за събитията във времето не се случват по начина, който съм си ги представяла.

Една позната, която беше омъжена в Англия разказваше,че съпругът й имал тефтерче, в което по дни планирал живота си три години напред! „Напр.- 28 април, 2014,14 ч.- среща с дъщеря ми. „ На мен ми звучи абсурдно, но и това го има по света. Дали защото ежедневието ни в България е непредвидимо, дали защото сме суеверни и невярващи ,дали защото не можем винаги да разчитаме на подкрепа от приятели и близки/ не поради нежелание,просто всички ги е стиснала кризата/. Вероятно причините са комплексни, но ние- т.нар.средно поколение, свикнахме с несигурното бъдеще, децата ни обаче не са съгласни с него. Те искат да знаят,че могат да разчитат на някаква предвидимост за себе си и своите поколения. Не ги упраквам. Напротив. Тъжното е,че нацията,живееща в родината, е намаляла с 500 000 души. А емиграцията расте.

Не искам да бъда песимист. Сигурно някога нещата ще се оправят. Представям си как съм на 70, сядам на прекрасен люлеещ се стол пред голямата си къща, джиткам си на лаптопа, а електронният ми секретар ме подсеща,че преди две години с моите приятелки сме си определили среща след половин час!

Прекрасен понеделник-възможно е

Днес е един прекрасен понеделник. Рядко се случва човек да каже такова нещо, но е вярно. Оградена съм с любов и дарявам любов. Това е възхитително. Любовта във всемирен смисъл е толкова много. Важно е човек да рзтвори душата си за нея. Исках да напиша нещо критично, политически ангажирано , но нямам такова настроение. Животът е прекалено кратък и хубав, за да си губя времето с негативни емоции.

Преди няколко часа прочетох любопитна статия на млад човек- изключително точно характеризираща съвременна България- във всички отрицателни страни, които обществото ни е създало. Но не е ли цяло чудо това,че ни има- живи хора, оградни със семейство, любима работа, слънчева пролет... а гадното в живота съществува - факт. Ще го забравя за малко. После ще прочета отново статията и ще се опитам онова,което зависи от мен , да не допълва сиво-черната палитра на живота.

Гражданско общество в Своге...или шоуто трябва да продължи

Гражданско общество- това понятие в малките населени места има много значения. Така или иначе има т.нар.неправителствени организации, които вършат някаква дейност в обществена полза. В Своге става дума в повечето случаи за организации на болни , социално слаби и общо взето- на хора в третата възраст. Но НПО са и читалищните настоятелства, както и настоятелствата на училищата и църквите. Всички тези организации са пълни с добронамерени и активни хора, които вършат много работа без да очакват заплащане. 

И какво се случва сега в Своге? Група представители на такива организации искат всички местни НПО-та да се съберат, да оформят не само специфични за тях,но и общи проблеми, които могат да бъдат подпомогнати или изцяло решени от общинската администрация. Причината? Идват избори. Идеята? Преди тях на бъдещите кандидати да се представи споменатия списък с искания. В отговор на това се очаква кандидатът да изгради концепция за работа с тези обществени организации, да предложи визия за бъдеща дейност. В едно съм сигурна- сто на сто от тях ще обещаят,че проблемите ще бъдат тутакси решени. Разликата в отговорите ще бъде- има ли идея как да се случи това.

Идват избори, време за обещания. Шоуто трябва да продължи. Но- този път може би с малко по-различни актьори.

Опази,Боже,чувството ми за хумор!

Свежо. Пролетно. Слънчево. На това отгоре- първоаприлско. Странното е,че през тази година свежият ободрителен хумор е отстъпил място на злъчния сарказъм. Чета форумите, статусите на разни хора...Всички честитят празника на политиците, на монополостите, на мобилните оператори и прочие. А никой не се шегува безобидно и веселяшки. Изчезва ни чувството за хумор, а това никак не е добре. Защото- нали знаете- то е признак на интелект. 

Та в духа на всеобщото изпушване, отвинтването на бушоните , разклопването на дъските, развяването на жълти книжки и пр и аз ще „изокам некой ден“. Цитирам Чудомировия герой, който решил да се скара на началника си в последния ден преди да се пенсионира. Та и аз така- като много българи- ще изокам...ама некой ден, когато това няма да е безопасно. Ама дали ще има такъвден- изобщо не се знае. За това най-лесно е да го ударим на хумор. На шега се казват най-големите истини. Спомням си един стар виц- „Как сте, как сте- шегуваше се Тато. Добре сме, добре сме- шегуваха се хората.“

До наши дни не са се променили много обстоятелствата. Уж има свобода на словото, уж всичко си казваме, а зад всяка изказана дума има по три ,които трябва да се подразбират. Спомням си една случка от моето детство. Когато бях в първи клас ,в един час на класния влезе инспектор. Той ни попита какви вестници получават нашите родители- начин да се проследят „верните“на Партията хора. Аз обичах да си казвам истината- като повечето деца. Вдигам ръка и казвам със съответната интонация:

- Моите родители получават вестник „Стършел“./ Трябвало да кажа „Работническо дело“, ама не беше истина/

Инспекторът се намръщил и коментирал пред класната:

              - Виж ти, уж интелигентни хора, а пък четат само този несериозен вестник!

Моите родители са едни от най-интелигентните хора, които познавах и за това търсеха утеха във вицовете и карикатурите. Четяха ги заедно с приятели и коментираха.Стана така,че заради склонността на баща ми да разказва политически вицове, го уволниха от работа.

Какво да научи едно дете от своите родители- хуморът е най-голямото средство за отпор на всичко негативно, което ни заобикаля. Ако не го посрещаме с чувство за хумор- ще пълним специализираните заведения- психиатрии и болници. В него има повече мъдрост и философия, отколкото във всички книги на велики философи, изписани до сега. Страхувам се само да не се случи така,че чувството за хумор,дето Господ ми е дал, да секне .