Както ще разберете след малко- Българските държавни железници са извор на вдъхновение за моето перо. Не само заради условията там, но и поради възможностите, които дава за социални контакти. Може смело да се каже ,че първата социална мрежа ,дошла по нашите земи оше в края на 19 век, е създадена благодарение на железницата. Там колоритните образи на спътниците са в състояние да те хвърлят в размисъл , да те провокират към конфликт или да те научат на философско отношение към живота. Та с един такъв цветущ образ пътувах днес във влака към София. Беше рано, един от първите влакове, бърз. Както обикновено- претъпкано е и трябва да стоя права. Облягам се за по-комфортно на стената. Пътуваме в общ вагон без обособени купета. Чуват се телефонни разговори, наслаждаваш се на жинейския опит на кого ли не. И тъкмо щастливо съм се загледала в дъното на вагона, когато чувам глас пред мен.“Ела, мойто момиченце, няма да стоиш права. „Почти не вярвах на ушите си, като насън се дръпнаха едни торби и – ето ме седнала. Любезната покана бе от възрастна женица, тип виладжийка.Явно пътуваше отдалеч.
„Къде сме-пита- в Своге ли“.Кимвам утвърдително. „Леееле колко е светло в тоя град! Ама много лампи има, като звезди са!“ Поласкана от определението -светвам срещу нея с очи и добавям- „Да, хубав ни е градът.“ А тя допълва- „много е богата тая община, щом има толкова пари да плаща за тия лампи.“ Увисна ми усмивчицата. Знам,че както в цялата държава- и в нашата община няма пари. Поне така е видно от всички разговори в общината, от сесиите на Общинския съвет.“А- имаше пари едно време, сега няма толкова“- обяснявам с половин уста. Но- в очите на хората- богата община! Не знам дали това е добре или не.
Няма коментари:
Публикуване на коментар