НА РОЖДЕСТВО...

   На Рождество Христово се обръщам назад в 2012 година и си казвам- не, няма от какво да се оплаквам! Аз съм един щастлив и успешен човек. Не защото съм прекалила с печеленето на пари. Всъщност- там ми е слабото място. Силните ми страни са в истинските приятели, в реализацията на талантите, в щастието и късмета на моите деца. Силата ми е в любовта.
   Колкото и да изглежда лесно- въщност никак не е- да гледаш на света с нейните очи. Не е,защото светът много често е враждебен и тъжен. А да го обикнеш такъв- изисква търпение, воля, силен характер. Благодаря ти, Господи, че имам напредък! Успявам все повече да обгръщам  ежедневието с любов!
  Сега гледам напред. Предстоят ми още много хубави събития, за които все още не знам. Но те ме чакат, някъде там... Идвам!

ПОКЛОН ПРЕД РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

Поглеждам топлата ръка,
която обич ми подава,
а щом в беда се повлека
измъква ме и ме спасява.

Поглеждам топлите очи,
които с обич ме обливат,
огряват моя ден с лъчи,
а болките до край измиват.

И ме изпълва благодат,
и благодарност се излива,
и няма друго в този свят,
с което да съм по-щастлива!

Във този най-тържествен час
от цялото си естество
изричам с поглед и със глас-
ПОКЛОН ПРЕД ТВОЙТО РОЖДЕСТВО!

ПРОШКА

Когато въздухът се нажежава

от погледи във гневна страст,

когато всяка клетка натежава,

остава любовта без всяка власт.

Тогава се ограждам с бариера,

която мислите ми да прегърне.

Дори от гняв и болка да треперя,

усмивката със добрина ще върна.

Дъждът отвън сега ме наранява.

От злобни намеци се уморих.

И само Господ с вяра ме спасява,

а мостовете назад не изгорих.

ПЪТ

Потупах по рамото своя си път,

полата му хванах и го последвах.

След мен вероятно и други вървят

и всички късмета преследваме.

Потупах по рамото своя си път.

Усещам във мен да пулсира далечното.

Камбани на щастие вече звънят

и предвещават триумфа на вечното.

А вечното всъщност наричам любов.

Без нея  дори и скалите болят.

Поставям на времето златен обков

и хващам полата на своя си път.

ЛИСТО

      Променям се. Станах жълта с червени нюанси.Полюшвам се. Край мен е все по-самотно. Падат, падат, отлитат и се изгубват себеподобните ми. Изпитвам ужас от всеки полъх на вятъра. Ще отнесе и мен. Същевременно го чакам и се вълнувам от безумната му прегръдка. Усмихвам се, усмихвам се и попивам студеното слънце. Отразявам лъчите му и приличам на него. А когато завали...Бисерните отблясъци ме правят още по-омайна. Изсъхвам. Изсъхвам...Вече съм кафява.. Скоро ще поема по пътя на листата край мен.
      Ето го. Вятърът ме прегръща. Толкова е нежен, откъсва ме. Високо, високо в небето танцувам с него. Не ме изпускай! Късно е.
    Сега съм сред всички останали, а върху мен калните обувки на времето ме сливат със земята.

Песен за мен

Равносметка след рождения ми ден

Полетяха назад минутите

и ме изтръгнаха от днешното.

Взирам се в моя несрутен

още живот и кое е смешното?

Може би,че почти половината

на едно столетие дочаках,

а душата е млада,несрината,

и пътува на миражите с влака.

Може би,че любов и търпение

са ми станали втора природа.

Стискам палци от притеснение,

и държа съдбоносна колода...

Може би,че не съм разумната

майка и много неща не ги мога.

Възмущавам се от безумия

и за всичко разчитам на Бога.

Може би- а дали е смешното

или тъжното това, дето мисля?

Прости,Боже, на тая грешница

и й дай усмирителна риза!

http://www.youtube.com/watch?v=71iafTlHVJc

Сладоледено прозрение

Пластмасовата кутия отпускаше съвсем плавно и бавно ледената си душа. Замръзналото й сърце се стопяваше късче по късче, за да стопли моето. Опитвах се да приложа сладоледена терапия на изнервеното си съзнание. И всъщност- терапията помагаше. Борбата с почти каменната крепост в кутията ме настървяваше все повече. Издълбах си местенце и му изсипах конфитюр. Мммм, проблеми ли, няма проблеми. Преливах от сладникаво удоволствие. Забравих защо изобщо бях ядосана, притеснена и дори омерзена. Има ли значение? Потъвах в млечно-бляскавата субстанция и вярвах,че животът е хубав. Тогава изведнъж ме осени вдъхновение. Разбрах за пореден път кое има смисъл. Да, наистина сладоледът помагаше. Чудех се , когато гледам по телевизията депресирани домакини, които се справят с живота ,като погълват огромни количества от този десерт. Обаче са били прави. Добре съм. Вече съм добре. Значение има само онова, което наистина ни доставя наслада, прави ни щастливи, носи ни удовлетворение. Това са важните неща,независимо дали са храна, работа, любов, мили хора, приятели, хоби. Само те имат значение. Всичко друго е пластмасова кутия.

Една лъжичка сладолед?

Басня за подходящия момент

  Ще опиша седенето върху таралеж. Няма да се сетите за какво става дума сигурно, но  ми се случва. Таралежът е стар, бодлите са остри  и твърди, на това отгоре животинката е енергична и се мести- играе ту по един, ту по друг мой нерв. Хубавото е,че ме държи в кондиция.Когато имате някакъв дразнител и той е постоянен, често забравяте другите. Така се случва  и с мен. Всички останали проблеми са изместени до момента, в който не е необходимо да търпя таралежовия терор. Търся светлина и оптимизъм. Ще ги открия по два начина- или като свикна с болката, или като я игнорирам.За сега се опитвам да я притъпя с писане на странни статии и стихове в блога. Евфемизмите понякога помагат. Те са начин да провокираш читателя да открие себе си в някой твой проблем, който иначе всъщност не го засяга. Не случайно от векове басните са популярен жанр. Харесват ги децата, защото ги приемат буквално, четат ги възрастните- за да се усмихнат на човешките пороци. В моя случай ще бъде басня за един от най-популярните в жанра герои- таралежа. 

   Та каква е всъщност случката- Лъвът решил да сложи като постеля за един от своите домашни любимци- да речем котарака- друг домашен любимец- таралеж.  Двамата заживели заедно в неукротима симбиоза. Котаракът се опитвал да се предпази с гъстата си козина, даже мъркал за заблуда, но бодлите на тарльото били яки и здрави.  Изранили се лапичките, потекла кръв дори от коремчето му, издраскан бил пухкавия гръб, но котаракът търпял. Един ден лъвът решил да провери какъв е резултата от неговия експеримент. Погледнал и що да види- на таралежа- който всъщност бил женски- му се родили котенца. Знам,че биологически не е възможно, но в басните- е. Така че разхождали се котенцата около таралежката , а в другия край на стаята доволно мъркал татко котарак. Загладил косъм, завъртял мустак и помен нямало от раните му. Той бил доволен,че хванал таралежката неподготвена веднъж и неговото убождане –макар и еднократно, имало този потресаващ резултат.Всички проблеми били решени, а отсега до края на дните й таралежката щяла да си ближе раните.

 Поука- винаги е важно да намериш подходящия момент!

Ужасно стихотворение

Душата ми объркана се лута,
затворена във рамка на стената.
Светът пред нея бавничко се срутва,
а някой там троши огледалата.

Стъклото в рамката изглежда се пропуква,
навън се сипят изкривени стъкълца.
Прашинка някаква смутена се промъква
и търси някъде загубени слънца.

Душата ми във рамката немее.
Мираж е бил светът, във който вярва.
Душата ми на път да ослепее,
не иска, но със болка помъдрява.

А рамката, самотна на стената,
огражда някакъв съвсем измислен мир.
Измъква се от нея и душата ми
открива в нищото победния си пир.

ВРЪЩАНЕ

Потърсих опора и вяра, и блясък-

потъна във нищото мойта сълза.

От стон и въздишка превърнах се в крясък.

От  истински дъб станах крехка бреза.

Потърсих надежда и Господ ме върна.

Във Божия храм светлина ме огря.

Отново желая света да прегърна

и вместо да тлея до край да горя.

Сливи за късмет!

Бременна съм с проблеми и мисли за тях. Все не се решавам да ги обобщя писмено или да намеря философски еквивалент на злободневието. Но – да става каквото ще! Ето какво се случва.

Напоследък лекувам душевните си терзания със сливи. В двора на къщата ми се е самозасадило дръвче. През тази година за първи път дава плод. И то какъв! Цялото е увиснало от зрели джанки. Знам,че това не е най-предпочитаният плод за ядене и всъщност- като се каже „джанки“ се разбира „ракия,“ но все пак са вкусни . Нещо повече- докато ги хапвам намирам някакъв сладко-кисел покой и започвам да се връщам на земята. Такаа. Сортирам ядовете си по приоритет и започвам да търся решения. Тъкмо съм ги измислила и...обстоятелствата се променят. Тогава се сещам за мъдрия съвет на една баба- „Остави проблемите да се решат сами!“ Успокоявам се. За около две минути. После неуморимата ми глава започва да крои нови и нови планове. Не грандиозни- просто първи стъпки. Първа стъпка- за финансово благополучие, първа стъпка за противодействие на коварни роднини, първа стъпка за справяне с ...дъщери, първи стъпки за ...Така и не стигам до вторите. За щастие Господ си има решение на всеки проблем и не се съобразява с изтрещелите ми мисли. Неочаквано, по чудесен начин, идва спасението от поредната стресова ситуация.

Сливите скоро ще изгният. Не можах да изям всичките. Сега се оглеждам за една ранна круша...

Девет по Рихтер

Девет по Рихтер душевен трус
изважда ме от делничния курс
и превръща ме в милиони капки.
Така, изненадващо  бляскави и кратки,
водните мигове изпълниха Вселената.
Там се сляха пак във споделената
и в несподелената реалност на мисълта.
Душевен трус разтърси ми света,
но нещо красиво се случи тогава-
върху листа неочаквано изсипа се лава.
Тя изпълни със смисъл житейската драма
и разбрах, че всъщност такава драма няма!

Измъчено стихотворение

Поезия и проза...

Животът се върти.

Заел специална поза

денят лети, лети...

Тогава вдъхновена

разравям тъжни мисли.

Мълчи обикновената

гайда неописана.

Мълчи пред мен

дори и лирата.

Не се обажда музата.

Оставете ме намира!

Днес не е ден за музика.

За нищо не  е ден.

Може би- за почивка.

Сънлив и отегчен

и някак слънчево-сивкав.

Нооо- това не е всичко!

Ще се взема в ръце!

Със себе си

ще се сборичкам.

Да , лице в лице

със своя мир или пък ураган,

ще се върна към живота-

там някъде очакват ме

пералня, печка и тиган...

Сладоледена терапия

Напук на тая вечна немотия

и всички ядове на този свят

си купих сладолед в кутия,

задоволих емоционален глад.

Пренасям своя яд върху хартия.

Така спасявам може би живот.

Заставайки пред женската стихия,

е много грешен всеки мъжки ход.

Сега загърбвам страх и дивотия,

обичам женския си усет и кураж.

Изхвърлям сладоледена кутия,

събирам свой домашен екипаж.

Въпросите към себе си...и отговорите

Всеки ден животът ми поднася поводи за философски размисъл. Дали ще е ехо от национални и световни новини, дали ще са лични преживявания- винаги има над какво да се замислиш. Изводът за мен самата е, че след толкова години житейски път не се научих да не приемам нещата емоционално. В първия момент след изненадата от някакво събитие- защото и до ден днешен има какво да ме изненада- реагирам със сълзи или с усмивка и щастие, или пък с огорчение и тревога. В следващия момент вече съм се стегнала и гледам отвисоко на проблема, намирам хубавата му страна, приемам позитивна позиция. Но не е лесно.

Всевъзможни неща ме карат да се вълнувам и да търся отговори. Защо според статистиката всяко осмо дете в България е подложено на сексуален тормоз и при това от близки роднини? Защо млади хора на около 20 години умират от инфаркт в съня си? Защо когато влагаш всичко от себе си- това не се вижда и оценява? Защо някои приятели те използват, а почти непознати хора ти вярват и те подкрепят? Защо малките деца са агресивни? Защо не забелязваме дребните радости и се кахърим за щяло и нещяло... Има още много „защо“...

Хубавото е, че винаги, когато животът ми удари шамар по едната буза, по другата ме погалва. И тогава разбирам, че всичо е било за добро. А отговорите на въпросите се свеждат до вярата в Бога, желанието да помагаш, отговорността на всеки човек,като част от обществото в това число- личната ми отговорност.

„Няма ненаказано добро“- постоянно изпитвам тази максима на гърба си. И все пак не се отказвам. Миговете на удовлетворение са като силен наркотик. Вероятно за това се занимавам с обществена работа. Заради тези кратки и всъщност редки мигове. Но си заслужава!

Журналистиката - като болест и като прехрана

•      Журналистиката не е професия, от която можеш да забогатееш. Нещо повече- всички мразят журналистите или поне са респектирани от тях. Не се оплаквам, а и аз съм от късметлиите, които успяват да игнорират омразата и да намерят приятел дори сред опонентите си. Не знам дали се е чуло и видяло да има добронамерен журналист, но аз и сестра ми сме такива. Това не е добре, защото в съвременния свят се котира негативната, озлобена, натоварваща журналистика. А човек може да изкаже мнението си- дори то да е критично- с чувство за хумор. Така биха се решили повече проблеми- ако това е целта. Но ако целим просто да изтъкваме себе си- ще бъдем злобни и отричащи. Това важи не само за професията ни, а за всеки спор в живота. „Само глупакът не променя мнението си“, защото той се капсулира в омразата и не чува чужди доводи. За сметка на това интелигентният човек разсъждава и е склонен да анализира и да приеме разумен чужд подход. Обичам професията си. Тя ми позволява да бъда в центъра на събитията, носи много контакти, обогатява ме с нови знания, дава възможност да помагам на хората.
•      С каквото и да изкарвам прехраната си, ще си остана журналист, защото това не е просто професия, то е болест. Заразила съм се от нея и е трайно. Няма как.
•      Това разсъждение е начало на един цикъл от публицистично-художествени разкази за живота. Случки , които съм преживяла в работата си като учител- другата ми професия, с която се прехранвам в момента. Ще променя имената и някои обстоятелства, но историите ще са истински. Някои ще са се случили наскоро, други- преди десетки години. Но всички те ще говорят за хората от дефилето, за нравите, за образованието, за отношенията учител-ученик, деца-възрастни и т. н. Това е нов личен проект, който си поставям като задача да завърша.

Божия мъдрост

Птица пее в моя двор

и любимата си вика.

Пее пъстро-като хор

и щастливо чурулика.

Птица пее и говори,

нещо някак си ме пита.

Ту се радва, ту пък спори,

търси обич неоткрита.

Птица пее в моя двор,

битието оцветява.

Скрита в сенчестия бор,

мир и благост ни дарява.

Господи, благодаря,

че изпрати тая песен,

с мъдростта ни озари,

даде ни урок небесен.

Чак до сетна почивка...

Камък по камък- градя си живота,

залък по залък събирам прехрана,

стъпка по стъпка вървя към Голгота,

сълза по сълза -лек за болка и рана.

Пламък по пламък света изцелявам,

вятър по вятър греховете отвявам,

буря по буря мъдростта получавам,

сламка по сламка от беда се спасявам.

Дума по дума любовта я закрилям,

ден подир ден издълбавам усмивки,

тръпка по тръпка постеля застилам,

миг подир миг чак до сетна почивка.

Билетите в първи вагон или съвременна приказка в гротесктен вариант

Имало едно време един чиновник в БДЖ. Той си седял пред компютъра, сърфирал си насам-натам, погледнал изведнъж в тавана и...го осенила велика мисъл. Пътниците от необслужваните гари да си купуват билети от специално назначени касиери. Те трябва да седят в първи вагон. Всичко би било прекрасно ,ако нашият герой поне веднъж се бе возил като обикновен пътник в някой влак. Но не би. Великата му идея е въведена и ето какъв е резултатът.

Да въведем друг хипотетичен герой.Той се качва от спирка Луково в Искърското дефиле. Тя е необслужвана. Човекът едва смогва да се метне във втория от двата пътуващи вагона. Със зъби и нокти се добира до вътрешността на возилото. Сега -проблем- няма билет. И следващ проблем- трябва да си пробие път до касиерката в началото на влака. Да кажем,че той е един упорит човек и съвестен гражданин. Домогва се някак си до заветната служителка. Тя не знае колко точно той трябва да плати за пътуването си до столицата. Започва четене и пресмятане. Отзад се трупа опашка. Изнервени и изстрадали пътници се надяват освен да си купят билетчето и евентуално някъде да седнат. Но се сещате,че тази мечта е просто неосъществима.

А сега- конкретен случай. Вчера във влака ,който трябва да е в Своге в 11.10, но пристигна с обичайното си закъснение от 15-20 минути, имаше комисия от БДЖ. Тя трябваше да прецени дали влакът е достатъчно пълен, защото трябвало да бъде спрян. Това е превозното средство за много хора, които работят втора смяна в София и за учениците. Но кой ти преценява това. Всички пътници бяха ,меко казано ,недоволни от последното абсурдно нововъведение на железниците ,свързано с плащането на билет. Нещо повече, самата кондукторка се възмущаваше и разказа следните случаи. "Имах пътник,  който идва от болница.Показа си епикризата. Той не можеше да стигне до първи вагон, аз се принудих да му купя билет. И още- възрастна жена с два големи сака- няма как да премине разстоянието през претъпкания влак с багажа си. Пазих й саковете,докато тя се бореше с препятствията,за да стане редовен пътник."

Много от пътниците обаче упорито не желаят да стават заложници на нечии "велики идеи" и просто не искат да си платят. 

Такива ми ти работи в държавните железници. Ще бъде добре, ако онези, които измислят правилата, се подложат поне веднъж на тях. После пак ще си говорим.

Дали си научаваме уроците...

Днес проповедта в църквата беше за уроците. Господ ни изпраща изпитания и трудности, нещастия и болести, за да научим някакъв урок. За съжаление доста изстрадалият човек обикновено не оценява поуките на живота. В повечето случаи и аз, а и останалите хора , с които контактувам,сме склонни да се оплакваме, да се самосъжаляваме, да търсим причините за нещастията другаде. Правилното е да погледнем първо в себе си. Напоследък се опитвам да приема тази гледна точка и е изумително колко истини си припомням, колко трудности мога тепърва да преодолея по-лесно.Научих, че няма по- важен ангажимент от този към семейството, няма по- голям приоритет от това да даваш всичко от себе си с любов, пък каквото ще да става. Не че това не са азбучни истини. Просто често ги подминаваме. Научих и нищо и никого да не отминавам с пренебрежение. Всичко има нужда от внимание и одушевения , и неодушевения свят.

Започнах наскоро работа като учителка. Всъщност се върнах към първта си професия отпреди 25 години.Не знам успявам ли аз да науча на нещо малките, но те ме обучават всеки ден. На какво- първо на търпение- защото те са буйни и нетърпеливи, на мъдрост- защото душиците им са чисти и в тях възникват много въпроси, на обич- защото те са спонтанни и искрени -и очакват това от възрастните хора. Учат ме на отговорност- пред себе си и пред тях.

Уроците- цял живот ги приемаме по един или друг начин. Накрая Господ ще ни напише оценката,а тя няма да има общо с благата дето сме натрупали, с колите които сме карали, не. Тя ще е оценка на духовния ни свят. Но кой ли мисли за него сега...

Защо извънземните не кацат в София...

Понякога ми се иска да съм като онези човечета, дето ги слагат върху указателните табели- без лице, изцяло в черно- просто символи без своя идентичност. Иска ми се да гледам отвисоко пъстрия живот на хората и никой да не ме забелязва. А ако някой ме погледне- за него да е ясно- това е табела за... В реалния живот всеки е различен и това всъщност е най-хубавото. Само дето е доста уморително.

Днес чета една любопитна новина, че извънземни прелетели над София. А този, дето беше публикувал статията ,питаше- а защо не кацат... Изключвам всички съмнения,които този факт може да породи и приемам, че наистина чуждоземци ни наблюдават отблизо. Защо не кацат- ами за какво и е на една супер развита цивилизация да посещава някакви същества, които са агресивни дори към най-близките си роднини... За какво да говори с някакви,чиито деца се нападат с повод и без, и дори стигат до убийство... За какво да контактува с хора,които са забравили да обичат и да си прощават... Добрият тон и обноски са белег на висока култура- къде ги срещаме- дали в медиите, дали по улиците...

Да, но това не е сто процента валидно за всички хора. Ние сме еднакви, но и всъщност много различни.  Ако дръзнат да рискуват, звездните гости ще могат да се насладят на нашето изкуство- музика, танци, поезия, драматургия, литература. Ще имат възможност да се поклонят пред безименните герои на доброта, които знам че живеят във всяко селце и град, но те са скрити от шумните изяви и просто раздават сърцето си. Имам пред вид, например, организаторите на благотворителни акции или дори онези мили същества, които се притичват в помощ на съсед или приятел. Има много добро на този свят, но то не се афишира, не крещи, не развява лозунги. То се крие в усмивката на учителя, в мисълта на способния лекар и на още безброй места...

Да,уважаеми, извънземни- ние сме примитивни и злобни, но сме и хуманни и талантливи. Можете да кацнете. Е, вземете предпазни мерки за всеки случай...

А аз не съм на табела, истинска съм и различна. Това все пак е хубаво. А и знам как мога да наблюдавам живота от стената...във фейсбук.

Цената на яйцата и българската ДЕПРЕСИЯ

Чудо невиждано- цената на яйцата расте главоломно! Причината била,че са продукт на депресирани кокошки. А те са такива ,защото са гледани от депресирани собственици, следствието- депресирани купувачи. Настанала е българската ДЕПРЕСИЯ.

Какво ще се случи оттук нататък? Само депресираните гадателки могат да кажат, но със сигурност няма да е позитивно за празничната Великденска трапеза. Всяка година боядисвам по 60 яйца. През тази явно няма да мога да си го позволя. Това ще се отрази депресивно върху близките и познатите, които поздравявах досега с пъстро яйце и козунак. Леле! Вековният спор за първичността на кокошката и нейния продукт е допълнен със съвременния фрагмент за емоционалното състояние на горките птици. Мда, няма значение дали хората са депресирани, важно е кокошките да не бъдат. Да живеят ко-ко-ко-кошките и да пребъдват глупавите правила,измислени от депресирани мозъци!

ОМРЪЗНА МИ

Когато лягам и когато ставам,

омръзна ми до смърт да се тревожа

ще мога ли в света да оцелявам

и пак да бъда в собствената кожа.

Омръзна ми да чистя нови рани,

забодени на някого от ножа,

да ме целуват змии и пирани.

Омръзна ми с отрова да се храня,

Сизифовият камък да прегръщам,

да крещя от всяка дума премълчана,

а после виковете да преглъщам.

Омръзна ми и този маскен бал,

във който от години пребивавам.

Във него оцелелият е оцелял,

когато на всяка цена побеждава,

когато няма милост, срам и жал.

Омръзна ми да правя труден избор-

от всички злини по-малкото зло,

а от мен се очаква да бъда и извор,

и крепост, и цвят,и здраво стебло.

Омръзна ми, Боже, но какво от това-

животът поредния урок ми чете.

Към първия изгрев обръщам глава,

а слънцето люлка за мене плете.

Едно пътуване по Искърското дефиле или що е то морал в съвременното ни общество

Днес всички медии говорят за бонуси и за морал. Кое в съвременното ни общество е морално...Изненадва ни поредният абсурд. Значи не само във сивия сектор, сред далавери и незконни машинации човек може да изкара доста пари. Можело и в държавните институции. За морал и справедливост обаче май вече е излишно да говорим- не знам сфера на живот, която да не е засипана с кал и разочарования- бизнеса, здравеопазването, образованието, културата, спорта, дори църквата. Далеч съм от мисълта да съдя някого за делата му. Всеки ден си казвам, че вече няма какво да ме изненада. Но не е така. И като стана дума за морал и държава- още един пример- безкрайно често коментираните Български държавни железници.

Какво се случи днес. Представете си гара в малък град, гъмжаща от народ, който отива на работа. Пристига влакът в 7.19 мин. До тук всичко е наред. Дори няма закъснение. Супер! Изненадата предстои. Отваряме вратите, за да се качим- но не би- отвътре ни посреща стена от хора.Ние напъваме отвън- отвътре виждаме естествен отпор- просто няма място. След съотвтните физически усилия- о, чудо- вече сме във влака.Подразбира се,че за сядане не може и да се помисля. Борбата е да застанеш на двата си крака, защото всъщност едва се намира място и за единия. Но това не е всичко. Обажда се естественият импулс -инстинктът за самосъхранение.Въздухът не достига. На това отгоре съседите наоколо излъчват   миризми вариращи от силен афтършейф до съмнителни аромати,напомнящи за нечистоплътност. Но- има надежда- наближава гарата, на която трябва да слезем. Тя не е крайна . Услужлив пътник отваря вратите. Те са някъде там... Напрягаш всички мускули, за да се провреш през стената от пътуващи и изскачаш навън. Ако са ти останали копчета на палтото, си късметлия.

А какво се е случилo- предишният влак бил аварирал , а настоящият за сметка на това е пуснат с по-малко вагони. Всички пътници отиват на работа или на училище. Препитанието им зависи от пристигането навреме. И случаят от днес не е единичен.Това е системен тормоз над и без това озверелия от недоимък жител на Искърското дефиле, а вероятно и на други места из България. А цените на билетите в БДЖ се увеличиха. Морал! Това прилича на геноцид.

Та- в коя сфера имаме пример за морални устои... Е, да не бъда толкова черногледа. Вероятно моралът се сгушил сред малките отрудени хора, някъде на село....някъде- далеч от изкушенията на властта. Не знам. Някой знае ли.

Животът като сняг

Когато днес вървях към черквата , забелазах, че снегът е стaнaл брилянтен. Милиони скъпоценни отблясъци се срутваха под обувките ми. И тогава си помислих- дали и човешкият живот не е нещо подобно. Раждаме се и заемаме своето място на земята. Ако имаме късмет , слънцето ни огрява, заблестяваме за миг и в следващия момент се рзтопяваме, за да потънем в земята завинаги. Само душата ни остава да се рее и да намира нов смисъл на краткото ни пребиваване в света.

Вървя върху топящия се измамен разкош, осквернявам го с обувки и се възхищавам на Божията милост. Господ ни изпраща поуките и уроците си в различни форми. Не винаги обаче успяваме да ги видим.  

Задушница в мислите ми

Понякога се изморявам да бъда позитивна. Връхлитат ме проблем след проблем. Намирам решения. Но това вече не е забавно- както тврдят героите на някои филми.

Днес е Задушница.Мисля си за моите най-близки, които ги няма сега, за да ме подкрепят в труден момент. Промивам очите си с неканени сълзи и за пореден път се самоубеждавам- ти си силен човек. Можеш с всичко да се справиш. Майка ми беше силна. Осъзнавам го сега. А тогава я преценявах като властна и обсебваща. Но вероятно е била права. Не ни оставяше да си трошим главите,както си искаме. Предпазваше ни. А може би това не е бил верния подход....А татко... Той беше нашият кумир- на мен и сетра ми. Беше невероятно талантлив лекар и до днес много хора говорят за него с любов. Той беше източникът на нашето здраве. Само да кихнем и вече е до нас с грижа и внимание. Но баща ни беше такъв към всеки пациент.

Когато родителите ти си отидат осъзнаваш, че ги няма единствените хора в този свят,които са те обичали безусловно и всеотдайно. Така,както днес аз обичам децата си.Липсва ми техния съвет, мъдрост, подкрепа.

Днес не съм позитивна.Днес съм тъжна. Задушница е.

Бариера

В прозореца отсреща

погълнато от сняг дърво

ми се присмива.

Ореол от белота поклаща

и казва ми, че съм щастлива.

С очи разривам житейската прах.

Уроците дали отново не разбрах...

Дали дървото не е право.

Щастлива съм сега,

но по-щастлива бях.

Снегът искри

и студено ме ласкае.

Навярно му се иска

пред него да призная

калта на свойте грехове.

Слънце случайно

паяжина от любов снове.

В ръката си топя вихрушки.

От там изсипвам топлина.

В палто от добрина

измръзнала се гушкам.

Дървото пред прозореца

при себе си ме кани.

Изкушава ме и обещава

и върхове, и много рани.

Прозорецът е мойта бариера.

Докато истината не намеря.

Стихиите ли са виновни или човекът доведе Ада на Земята

Днес няма за какво друго да се пише. Адът може да бъде не само горещ! Адът се изсипа над България и заля с ледено нещастие почти цялата южна част на страната. Язовирите, морето, реките- водните басейни оживяха и решиха да накажат немърливото ни общество. За съжаление за много хора това бе последно докосване и то бе смъртоносно. Да се сърдим на стихията ли или на самите нещастни пострадали, или да обвиняваме Бога. Не! Природни катаклизми тепърва ще има и ние  като съвременни и образовани европейци е нужно да знаем как да се предпазим, държавата трябва да е подготвена, за да предотврати трагични последствия. Но не знам защо е тая орисия -чакаме да ни се случи нещо фатално, за да предприемем действия.

А те трябва да бъдат многопосочни- от страна на институциите- като превантивни мерки, от страна на самите граждани в посока самообразоване за това как да реагираме при бедствия и в последна сметка-от страна на цялото общество в помощ на вече пострадалите.

Не се учудвам много за причините,поради които Господ ни изпраща изпитания. Сега е важно да ги посрещнем и да научим късните си уроци. Защото яростта на стихиите идва в отговор на човешкото отношение към природата.

ВИЕЛИЦА или за унисона и контраста

Гледам през прозореца на сърцето си и възприемам виелицата отвън с вътрешните си очи. В литературата е известен този похват, при който природните описания са в унисон или в контраст с преживяванията на героите. Опитвам се да прелея унисона в контраст със силата на позитивното мислене и най-вече с вярата в Бога. ТОЙ си има някаква мисия за мен, която още не знам.Вихрушката на мислите ми ме хвърля ту някъде в миналото, ту ме препраща в неизвестността на идващите дни. А всъщност трябва да мисля само за СЕГА. А то е доста приятно състояние- на топло, сред любимите ми хора, пред екрана на компютъра, с желание за творчество, невероятна музика гарнира всичко това. В съседната стая се вари супичка. До утре има цял ден, а вчера си е минало.

Природната картина е само украса на чудесния ми ден. Вярвам в доброто и знам, че ще се случи.

За трохите,тортите и привилегиите

Животът понякога ни подхвърля трохи  и още във въздуха си ги прибира. Но друг път ни израща неочаквано огромно парче торта.

Странни ситуации ни се случат , но приемам че всичко си има някакъв смисъл, който още не съм разгадала. Бях директор на училище за два месеца. Сега отново съм волна журналистическа птица без пари, но със заряд за писане. Междувременно се явих на един много смешен конкурс, в който за длъжността секретар на община се решаваше юридически тест. Вроятно ако не беше необходимостта отнякъде да се получават пари, за да се живее ,не би ми хрумнало да се кандидатирам. Но такъв е живота- трябва да се яде. Може би просто системата е грешна. Ръководителят би трябвало сам да избира екипа си, а тези измислени конкурси всъщност стават предпоставка за много съмнения. От век и веков се знае, че се правят формално за определен човек. За момент допуснах,че не е така и сглупих да подам документи. Позабавлявах се. Но това не ми решава проблема с работата. Дано Господ е намерил едно не голямо, нормално парченце торта за мен. Ще съм доволна даже да не е сладкиш, той е за партийно -богоизбраните,аз търся само хляб.

Личните магистрали...

Според Сенека човек не може да прави планове за години напред, защото не е господар дори на утрешния ден. От друга страна смисленият начин на живот изисква да си поставяме цели и да ги преследваме. Дали това,че не сме господари на обстоятелствата не ни демотивира и доколко все пак можем да ги променяме?

Свидетел съм на факта как възрастни хора живеят дълго и са с бистър ум,когато имат пред себе си някаква цел- колкото и нереалистична дори да изглежда тя.Един познат, който е прехвърлил 90-те, всяка седмица пътува от  високопланинско село до общинския център, за да обикаля институции и медии и да се бори за идеята си през неговото село да мине магистралата от Видин към София. Десетилетия наред проучвал нещата и писал до министерства и агенции, до медии и общински ръководства. Никой не приемал сериозно идеята му. Той е събрал няколко тома с кореспонденция. Не съм специалист и не зная до колко има резон в неговите въжделения, но е факт,че старият римски път е минавал по това трасе по билото на планината.

Както и да е – мисълта ми беше- човекът казва- „ще умра чак когато съм се разходил пеша по тази магистрала“...

Много хора нямат своята магистрала. Те живеят ден за ден, вдълбани в злободневните проблеми. Личните цели се свеждат до храната и сметките. Много често се улавям,че и аз изпадам в подобни дупки. Но излизам бързо от тях, защото съм от малкото луди, които се занимават с обществена работа. Не че личните обстоятелства са цветущи- но когато си поставя по-благородна цел- домашните се решават по-бързо и безболезнено. От друга страна дали пък не греша като пренебрегвам често личните задължения? Семейството ме подкрепя. Това е чудесно. Но не са длъжни да го правят.

Та- за целите- какви да са те? Кога и дали изобщо да си ги поставяме? Доколко сме господари на бъдещето си? И дали личните магистрали удължават живота?

Личните магистрали- удължават ли живота>

Според Сенека човек не може да прави планове за години напред, защото не е господар дори на утрешния ден. От друга страна смисленият начин на живот изисква да си поставяме цели и да ги преследваме. Дали това,че не сме господари на обстоятелствата не ни демотивира и доколко все пак можем да ги променяме?

Свидетел съм на това как възрастни хора живеят дълго и са с бистър ум,когато имат пред себе си някаква цел- колкото и нереалистична дори да изглежда тя.Един познат, който е прехвърлил 90-те всяка седмица пътува от едно високопланинско село до общинския център, за да обикаля институции и медии и да се бори за идеята си през неговото село да мине магистралата от Видин към София. Десетилетия наред проучвал нещата и писал до министерства и агенции, до медии и общински ръководства. Никой не приемал сериозно идеята му. Той е събрал няколко тома с кореспонденция. Не съм специалист и не зная до колко има резон в неговите въжделения, но е факт,че старият римски път е минавал по това трасе по билото на планината.

Както и да е – мисълта ми беше- човекът казва- „ще умра чак когато съм минал пеша по тази магистрала“...

Много хора нямат своята магистрала. Те живеят ден за ден, вдълбани в злободневните проблеми. Личните цели се свеждат до храната и сметките. Много често се улавям,че и аз изпадам в подобни дупки. Но излизам бързо от тях, защото съм от малкото луди, които се занимават с обществена работа. Не че личните обстоятелства са цветущи- но когато си поставя по-благородна цел- домашните се решават по-бързо и безболезнено. От друга страна дали пък не греша като пренебрегвам често личните задължения? Семейството ме подкрепя. Това е чудесно. Но не са длъжни да го правят.

Та- за целите- какви да са те? Кога и дали изобщо да си ги поставяме? Доколко сме господари на бъдещето си? И дали личните магистрали удължават живота?