Новогодишни размисли и липса на страсти

Празничната трапеза за Нова година винаги ме е изумявала. Трупаме,трупаме разни неща,които после дори не поглеждаме. Наяждаме се с одьовъра и после ,подути само от гледката на изобилието пием до полунощ.

Такааа. Настъпи дългоочакваният 31 декември. Настана предпразничното готвене. У нас ще има младежки купон. Аз и съпругът ми ще пазим поведение на горния етаж, за да не обезпокояваме пиянството на нашите наследници. Как протича подготовката ...В едната стая голямата ми дъщеря и приятелките й леят реки от сълзи,докато режат лук за картофената салата, а в другата малката е решила точно днес да мести мебелите. Аз притичвам от място на място с метлата и парцала , като една новогодишна баба Яга и ми иде да хвръкна някъде далеч и да се върна утре.Опитвам да приведа в ред къщата след готвенето. Стъмва се. Чуват се пиратки, светкат и фойерверки. Нова година е след няколко часа. Аз вече съм уморена. Знам как ще протече тържествената нощ- пред телевизора и като посрещнем новата дата от календара ще се опитаме да бодърстваме още около час. Я успели- я не. Както и да е. Утре моят инструмент -метлата – ще ме чака отново.

Весело посрещане на 2012 г., приятели!

Еволюцията на връзките или за любовта преди 20 години и сега

Прочетох една новина- „всеки трети се разделя във фейсбук“. В първия момент това ме стъписа. Даде ми повод да се замисля отново за връзките и за човешките взаимоотношения въобще. Сравнявам днешния живот с онзи преди двайсет години и си казвам- всичко сега е по-лесно за младите- срещите, комуникациите, възможностите за контакти. Светът е едно голямо село и ако ти се е приискало гадже от Филипините, например, може да си го осигуриш през интернет. Даже езиковите бариери не са бариери- има автоматични преводачи. Да не говорим за шпионирането на евентуалната половинка. Влизаш по всяко време „на стената“ му и виждаш колко „целувки“ и „кафенца“ е получил и от кои дами. Разбираш каква е музиката, която обича, кои статии са му интересни и пр. Едно време- Боже колко съм одъртяла- за тази цел пишехме лексикони. Там в същия дух трябваше да разкриеш част от себе си- кой е любимият ти цвят или филм, кои са обичаните певица или певец. Като глупачки стояхме до домашния телефон и чакахме „той“ да се обади. Страхувахме се ние да звъннем, защото може отсреща да се окаже някой от родителите. Леле! Какви времена. А пък ако тръгнехме да излизаме- горките ни родители трябваше да чакат докато се приберем, защото  нямаше как да разберат дали сме добре и дали всичко е наред. Сега грабвам до себе си мобилния и докато не чуя гласа на щерката по няколко пъти вечер- след като излезе- не мирясвам.А колко трудно беше да срещнещ изобщо някакъв мъж- в женските колективи. Ужас! Трябва да ходиш по дискотеки и кръчми- белким някъде някой свестен се намери и те заговори. А те обикновено свестните не ходеха по тия места. Сега интернет  прелива от възможности. Вярно- в повечето случаи са доста измамни, но все пак трудно може човек да остане самотен в това море, стига да иска да го използва, разбира се. Такаа, връзката е станала, но- нещо не вървят нещата. Тя е срещнала друг, а той- друга. Как да се разделят? Добрият старомоден и безспорно труден начин за това е да се срещнат и да си кажат болките. После да се разделят и повече да не се погледнат или- в редки случаи да си останат приятели. Това изисква доста нерви, сълзи, страдания, размисли и прочие душевни мъки. Сега- нещата са супер. Сменяш статуса във фейса от „обвързан“ на „необвързан“ и си ок! Няма нужда даже да му „постваш“ тъжни или гневни послания. Всичко минава гладко, безлично и абсолютно безболезнено. Дали човечеството намери начин да живее по-леко или така просто ставаме по-повърхностни и безчувствени?

За добро и за лошо- трябват хора или приятелите-председатели на НПО в акция

Хапнах локум. В памет на баща ми. И той и прабаба ми много го обичаха.

В събота беше Задушница. Обичам ги и ми липсва тяхната подкрепа- на любимите ми близки - родителите, бабите и дядовците,лелите...Сега разчитам на семейството и на приятелите.

В последните месеци открих подкрепата на още приятели, повечето от които споделят моята лудост- обществената работа. В последната седмица няма да повярвате какво направиха те, за да ме подкрепят.

В първия ден, в който дойдоха два тира с храни -ние от БЧК ги раздаваме -

председателите на някои от неправителственте организации дойдоха и ги разтовариха за два часа. След един ден - още два тира- те се справиха рекордно за час и половина. Възхитих се от тези хора, които не помислиха за здравето си, за неудобствата, за времето и съвсем безвъзмездно дойдоха да помогнат. На 03 ноември имам рожден ден. Реших да използвам случая, за да се реванширам. Събрах ги, за да почерпя. Трогнаха ме с внимание и подаръци. Преди да налея по чаша ракия поговорихме и за общата ни идея да се преборим с проблемите заедно. Решихме да се обърнем към новия кмет на общината, за да го запознаем с организациите и идеите си. Така съчетахме полезното с приятното.

Минаха още два дни- Задушница.

Изводът- и за добро, и за лошо- трябват хора, близки, приятели. Още усещам вкуса на локума. И ти живееше с приятелите си,татко. Днес твоите съученици и приятели помагат на мен. Животът е хубав,когато знаеш,че вършиш добро, имаш подкрепа и се бориш за благородна кауза. Ти го правеше. Днес се старая и аз да вървя по стъпките ти. А кучетата си лаят- ама те само това могат и знаят.

Изборът да не избираш...

Когато Господ дал на човека свободния избор, всъщност му е вменил изключително тежка мисия. Много по-лесно е някой да определя какво и как да правиш, трудно е сам да вземеш решение. А когато от него зависи не само твоят живот, но и на много други хора, тогава дилемата става още по-тежка. В този смисъл на протичащите все още избори хората са водени от различни подбуди. Едни избират своя любимец, други - по-малкото зло, трети гласуват против някого, а някои пускат бюлетината просто,защото са ги купили за 15 лева. Дали осъзнаваме какво точно правим ,когато пристъпваме към урните? Дали си даваме сметка как нашите действия влияят върху живота въобще? Често чувам, при това от млади хора, да казват,че от тях не зависи нищо и за това няма да гласуват. Опитвам се да обясня,че всъщност те и така изразяват отношение,но в полза на купените гласове. Отговорът обаче е усмивка. Дали са прави? Дали изборът да бездействаме не е по-безопасния начин да влияем на социалния живот?

Плакатната война...

   Всички се сблъскваме с нея през последните години, в които наследниците на Бай Ганьо правят избори. Драскат, оплюват, късат и игнорират. Партиите дават луди пари за нови плакати и ето пак- в среднощните доби върлуват платени симпатизанти. Това, ако не беше жалко, щеше да е смешно. Та нима НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ИЗБИРАТЕЛЯТ ще се повлияе от това кой кого надцакал в късането! Той е интелигентен и вече му поумръзна да му натрапват вандалските способности на тоя или оня щаб.След нощните акции прави впечатление,че всичко става заринато в боклук. Но- ще поживеем- ще видим- както казват руснаците. Още малко време има до изборите.

Есента- полезният сезон!

Свързвам есента с уханието на грозде от асмите и звука на резачката за дърва. Свързвам я с потготовката за училище, правенето на зимнини и прочие скъпи и трудоемки неща. Ще споделя,че вече не правя зимнини. Купуваме си, каквото решим,че ни се яде. Но всичко останало е закон. Есента ,разбира се, е цветна, но за мен е тъжна,защото любимият ми сезон е лятото. Есента е и времето на моя рожден ден. Нали знаете- тогава на човек обикновено се случват разни неприятности, т.нар. Сатурнов кръг.Но от друга страна- точно на този ден разбираш колко много добри и мили хора има, които са се сетили за теб и ти честитят. Сега е и политическа есен. Това се случва през четири години и взривява добрите обноски в малкия ни град. Но – Слава Богу- всичко  отминава- и после пак сме си същите. Ние и сега сме си такива, но трябва да играем роли. За нас,жените, е по-лесно, защото постоянно се налага да се превъплъщаваме в какво ли не в живота. За мъжете сигурно е трудно. Те са самци и трябва да се себедоказват. 

Есента- за мен е трудният сезон, и ароматният, и красивият. Допивам кафето си и отивам да готвя- има толкова пресни продукти. Есента е полезният сезон!

С дъх на избори и социални размирици

Кой е най-успокоителният аромат? Това е особения дъх на родния дом. Откъдето и да се прибираш,щом те лъхне аромата на домашен уют- ти вече се чувстваш друг човек. Днес така имах нужда да се почувствам спокойна и защитена. 

Намираме се в предизборна обстановка. Неправителствените организации организираха диспут между кандидатите за кмет на община Своге. Всичко мина добре, позитивно и интересно. Но бе свързано с доста предварителна подготовка. Пък и общото предизборно напрежение нямаше как да не се усети. Все пак- всички, които уважиха форума, бяха подготвени и положително настроени за бъдещето на общината. Прибирам се и -разбира се съм на компютъра, за да събирам информация. Трагедията в Катуница ме хвърля в ужас- какво би се случило, ако се запали етнически конфликт. Вчера във фейсбук написах статус, в който изразявам надежда, че хората ще проявят разум- защото протестите ни не трябва да са към този или онзи етнос- а към безхаберието на държавата, която толерира престъпници с много пари да вършат безчинства. Според Евгений Дайнов- събитията от последните дни са исторически прелом за България, нещо като нападението над парламента. Възможно е,защото виждам зараждащото се гражданско недоволство. На всички вече им омръзна някакви лумпени да ни водят за носа и да ни пробутват полуистини или откровени лъжи за живота, който живеем. А ние- болни от апатия- да се правим,че им вярваме. В този смисъл и борбата на неправителствените организации в Своге да събудят гражданското чувство на „електората“ е крачка към едно ново съзнание. Конфликтът в Катуница е социален и политически, той е плод на т.нар. преход. За да не се случват такива ексцесии, трябва да внимаваме как и кой политик ни управлява. 

В този ред на мисли,заредена от патоса на хиляди хора в нета по повод последните събития,ще трябва да затворя компютъра и да се отправя към топлия аромат на дома. „Моят дом е моята крепост“- в чисто духовен смисъл- така е. Ще осмислям злободневието и ще се опитам да му придам по-различен философски смисъл.Как да направя така,че да помогна на себе си, но и на другите? Ние,хората, сме социални животни. Зависими сме едни от други. А Господ ни е дал и тази организация на живот, която се нарича държава. Тя има обществен договор с всеки гражданин да го защитава, да му осигури свобода на съществуване, свободно слово, достоен живот. В замяна ние плащаме данъците си и спазваме законите. Когато държавата не спази обществения договор, какво трябва да се случи?

Идат избори и в Своге или философия на независимостта

Днес България празнува своята независимост. От утре независимостта, като състояние на духа, ще бъде забравено за един месец- защото ще бъдем принудени да се потопим в морето от зависимости,наречено „политика“. Като избирател и участник в изборите, без да се смятам за политик, мисля,че те наистина трябва да бъдат благородно състезание- борба на идеи , на организационни и лични качества. Но не се заблуждавам. Не е така. „България над всичко!“- ми иде да извикам, като един съвременен Боримечка, застанала на връх Грохотен. Отсреща ще ми отговори ехото, но неговият отговор ще е изкривен. Все пак - вярвам в добрите намерения на участниците в изборния маратон. Моите са благородни и дори наивни. Дали президенти или кметове и общински съветници- всички имат възможност да обещават и да доказват уменията си в диалога с избирателя. Централната избирателна комисия изисква на предизборните материали да има напис-“Купуването и продаването на гласове е незаконно!“ Задължително! Та нима не се подразбира този факт? Толкова ли е разпространено явлението, та на всеки трябва да му се напомня,че е личност с достойнство и гласът му не струва .....лева.Мнението на всеки човек е безценно. Нещо повече мнението за политиката е важно,защото може да се изрази веднъж на 4 години с акта на личен вот.

Едно само ме плаши. Живея в малък град, в който всички се познаваме. Сега политиката ще ни прати в различни полюси. За да се видим -може да се наложи да слагаме специални очила. Дано стъклата са реалистични и не изкривяват образа на опонента! Дано не изкривят и възприятията ни до там,че после като се срещнем, да не можем да се познаем.За себе си- гарантирам. Не се взимам насериозно, уважавам възгледите на всеки и бих адмирирала упоритите и умните в тази „игра“.Но забелязвам,че има хора, които спряха да ме поздравяват по политически причини. Няма да коментирам възпитанието и ценностите им. Ще приема отношението с усмивка. Все пак- изборите са само един месец. След това- колкото и да се правим на по-важни отколкото сме- никого няма да впечатлим. Можем само да станем смешни.

Независимостта- възможна ли е във философски смисъл? Веднага се връщам към любимата ми сентенция на моя прародител „шопа“- „Нема начин да нема начин!“

Пътуване в миналото - Перперикон и Кърджали

Бях на екскурзия- в миналото. Разбира се, първата спирка- Перперикон -директно ме изстреля в епохи, за които само сме чели. Имам странно усещане винаги, когато се докосвам до старина- изведнъж си представям хората, които са живели там, които са се обичали и са плакали по тези места. Край мен се разходиха тракийски оракули, римски пълководци и средновковни православни свещеници. Времената се смесиха и ми създадоха чувството за общност с тях. Беше магическо, приказно. Седнахме на най-високото на хълма и съзерцавахме красотата наоколо. Тази панорама са виждали и преди осем хиляди години-може би. Какво са си мислили, как са преживявали? Не са ли дребни днешните ни ежби и неволи, погледнати от този връх?

И преди съм била на Перперикон, за втори път ме осени спокойствието и мъдростта на това място. Но пътешествието не спря до тук. Групата ни бе настанена в манастира,построен от отец Саръев в Кърджали. Дъщеря ми пътува заедно с мен ,нейната оценка на това място събра всички впечатления- вътре е като в Райската градина. Няма какво повече да кажа или да добавя. Трябва да се види и да се усети любовта, с която се поддържа това място.

Решиха да отидем на плаващ ресторант в язовир Кърджали. За целта минахме през целия град с автобус. Залязващото слънце посребри водното езеро. Изскачащите риби имаха блестящи слънчеви ореоли. Любувах се на обстановката и се опитвах да се слея мислено с този воден мир. Не беше много лесно,защото на съседната маса шумна чуждоезична компания се веселеше.Това все пак е ресторант. Разсъжденията ми за чуждите езици в този край обаче започват сега. Надписи на турски, разговори на турски, в магазините не ти отговарят -ако любезно ги поздравиш. Заведенията? О, там има само мъже, които гледат подозрително и неодобрително, и похотливо всяка екскурзиантка дръзнала да влезе или дори само да заобиколи тези места.Започнах с пътуването във времето. На това място то продължава, връща ме някъде в минали векове. Не съдя хората. Такава е религията им. Такава е народопсихологията им. Какво още? Във всяко малко село има новопостроена джамия. Да, те имат право да изповядват вярата си. В този момент се сетих колко трудно ние,християните, събираме средства,за да построим храм или дори само параклис. Не упреквам хората, но се чудя на държавата, която е разрешила огромни надписи на турски да те срещат отвсякъде, чудя се как е допуснала някои нейни поданици- живеещи в България, да не знаят и дори да не разбират български.

Връщаме се в манастира, където сме настанени, и с още по-голямо благоговение се изпълваме,защото това прекрасно място е оазис на християнството и на българщината, истинско мисионерско убежище.Вътре се пази частица от Христовия кръст.

На следващия ден посетихме т.нар Рибна черква в Асеновград.Вътре има чудотворна икона на св.Богородица. Тя е оградена с кандила и е накичена с дарове от благодарни миряни. Но най-интересното на тази икона е,че тя помага и на мюсюлмани,които са дошли да потърсят изцеление и помощ.Чудо се е случило с едно мюсюлманско дете, точно на Преполовение,когато с литийно шествие тя се пренася в Бачковския манастир.

Вярата, добрината, любовта - те вършат чудеса. Защото Господ чува искрените ни желания и ако са за наше добро ги изпълнява. Но е трудно, толкова трудно да успееш да бъдеш добър, щедър, милостив, когато животът те залива с нещастия и несправедливости. Толкова е трудно да подтиснеш страха и да се уповаваш на вярата си.

Такива мисли са вълнували вероятно хората и преди хилядолетия. Това ни обединява с тях. Кара ме да се чувствам прашинка от огромен космически замисъл, в който човечеството трябва да помъдрее.Дали то изпълнява тази своя мисия?

Делфини на порции- ужас!

Убиват делфини и ги изяждат! Според някои теории те са по-интелигентни от нас. Създали са своя начин на живот,своебразна подводна цивилизация и постоянно щастливо общуване- не само помежду си, но и с хората. А някой ги унищожава и ги прави на филе! Скоро ще чуем сигурно и за хора,които са транжирани за храна. Историята познава такива случаи.

Причината в тези изстъпления не е това,че човечеството умира от глад. Не. Както и по-рано казах веднъж, нямаме ценности. Нищо свято не е останало в нас ,възрастните, което да предадем на децата си. Ако има луди хора, които да предават някаква ценностна система на поколението си- тогава то става жертва на безскрупулния и жесток свят. Къде е истината? Аз за себе си съм избрала. Уповавам се на Бога и уча дъщерите си на това.Знам- много хора,които не са вярващи, ще се присмеят или ще отрекат. Това е тяхно право. Аз обаче знам,че Онази Висша Сила,която е създала света, вселената, галактиките и пр. се намира и покрай нас. Тя ни е дала най-висшата ценност и най-тежката отговорност- правото на избор.Злобата, лицемерието, агресивността, егоизмът- са лесният избор. Трудният е да бъдеш добър човек.Не само ,защото няма ненаказано добро, но и поради факта,че си по-уязвим. Трябва да има „далавера“, не може просто така някой да е алтруист. На тази желязна логика може да се отговори само с усмивка.

Усмихвам се широко,приятели, почти колкото един делфин и се моля да съм добра,колкото него!

"Възкръсна" ли 63-годишна жена в Своге?

Какво се случва в общественото пространство? Живеем в нереален свят, като в лошо скроен сценарий. Случи се жена да „възкръсне“ в ковчега. Отвратителен филм на ужасите. Всъщност е издаден смъртен акт на жив човек. Скандалът предстои. Кога? Може би съвсем скоро.По време на погребението забелязват,че жената е жива. Слагат й система. Закарват я към София. По пътя тя наистина умира. Просто е била в кома но е загубила 20 часа поддържащо лечение. Ако то се е случило, „покойницата“ може би е имала голям шанс да бъде с близките си още време.

Веднага в града историята се заразказва от уста на уста- получи се истинско народно творчество. Последният слух е чак комично- гротесктен – разказват как мъртвата по време на опелото седнала в ковчега и извикала зловещо- „Дайте ми вода!“

Напоследък си представям как са се чувствали близките, какво са преживели. Как са реагирали хората на погребението. Мжду другото разговарях с един от тях. Беше потресен. Случаят може би нямаше да бъде толкова фрапантен, ако не отразяваше страховете на хората днес от здравеопазването въобще.

Няма смърт?

Днешният ден е под знака на смъртта. Млади хора си тръгват от този свят,заради болести или защото сами посягат на най-святото – живота. Трагедията е пълна винаги ,когато някой ни напуска. А щом това е и млад човек- нещастието е още по-голямо. Но дали просто така си отиваме, изчезваме, разлагаме се в пръстта? Не, християнството твърди,че човешката душа е безсмъртна. Учените в наше време доказаха,че тялото не е просто сбор от органи, а съвършен механизъм, който излъчва енергия. А тази енергия не изчезва с края на физическото тяло. Аз знам,че човешките същества продължават своя живот във формата на друга субстанция, която не е видима за нас, но е реална- като електричеството, телевизионните вълни или тези на телефона.Стотици необясними за прагматичните материалисти явления ни заобикалят постоянно. Обяснението е само едно- Божията сила и промисъл са навсякъде, те са основополагащи за живота и смъртта.

Като свое най-висше творение Господ е вложил в човека огромни възможности, дарил го е с много таланти и му е дал способността да избира между доброто и злото. Свободният избор е най-тежкото изпитание за нас, хората. Ние постоянно се изкушаваме от съблазните на съвременния свят. А те са толкова много!Къде ще отиде душата ни след края на физическото съществуване зависи от избора ни днес- дали вървим по Божиите закони или ги нарушаваме. Лесно е да се каже,но толкова трудно да се изпълни. Земното ни съществуване е огромно изпитание за нас,човеците. Добрите качества, които са заложени в нашите характери,често се изкривяват и дори умишлено ги подтискаме,за да бъдем по- приспособими към жестоките закони на действителността. Дали обаче така си помагаме? Да, ще кажат онези,за които материалните блага са цел и всъщност не вярват в Бога. Не, ще отвърнат другите,за които душевният мир е по-важен от благосъстоянието. И ето- идва часът на смъртта. Ужас- ще извикат невярващите, човекът си отиде. „Бог да го прости“ си казват останалите, защото прошката на земните грехове е гаранция за спокойствието на душата.

Няма идеални хора, всички грешим. Важно е,когато осъзнаем греховете си,да се покаем и да не ги повтаряме. Важно е делата ни в земния път да са такива спрямо другите, каквито ние бихме очаквали към себе си.. Важно е да напътстваме близките си и децата си в Божието слово. Това е една от гаранциите те да не посягат на живота сами.Важно е да бъдем търпеливи и всеотдайни, милосърдни и щедри.Така ще разберем,че краят на физическото тяло е начало на друго съществуване, а смърт няма!

На Кръстова гора отново стана чудо!

Вероятно много хора са ходили на Кръстова гора, най-вълшебното място в България, най-святото. Божието присъствие е осезаемо. А вярата на толкова много хора се обединява в обща молитва, която като че ли се концентрира и излита в небитието, огромна,велика,почти материална.

В този петък срещу събота бях на нощната литургия. Много пъти съм идвала и съм присъствала на петъчните служби. Сега обаче беше по-различно. В 23 часа започна утриннята. Небето беше тъмно,почти без звезди. В 24 часа свещениците запяха литургийните песнопения. Изведнъж точно над кръста на хълма светна ярка звезда. Целият небосвод се покри с прекрасни звездни очертания. Малко след това точно до кръста, от лявата страна се появи видение. Както бяха налягали, хората се надигнаха и се вгледаха в необичайнот явление. То имаше формата на кръст. Любопитното е,че много от миряните го видяха,но не всички.Всъщност  забелязахме кръста  по различен начин. За мен това бяха светещи точки в такава форма, за някои от приятелите ми той бе осветен като с неонова светлина или плътно очертан. Не можехме да повярваме.До края на литургията приказното светещо видение не изчезна. Благодаря на Бога,че съм била една от избраните да станат свидетели на това чудо. 

На следващия ден дълго коментирахме видяното. Дано това да е знамение на Божия милост за вярващите. Дано Господ изпълни молитвите ни и дари мир, разбирателство и благоденствие за българите и за всички хора по света!

Започвам лечение днес,децата ми го заслужават

Вече си мислех,че вдъхновението ме е напуснало. Но все пак- благодаря на Бога- върна се. Та какво ме вълнува. Ужасиите в живота ни станаха толкова много,че се случва най-неприятното- на никого не правят впечатление, започват да стават ежедневие. Деца убиват деца за пари и марихуана, оргии с малолетни/кандидатки за мис Врна на 14-15 години/, ниски цели ,лошо образование и никакво възпитание, отрицателен родителски пример ,липса на любов и внимание... И още- катастрофи, дуели, смърт,смърт...толкова нелепа, колкото и поводът тя да се случи. Всичко това е не някакъв тъп филм на ужасите, истина е. Чувам от голямата си дъщеря- "не искам да имам деца, страхувам се как ще ги опазя в този хаос". А това е една от мечтата ми - да стана горда баба на глезено внуче. Замислих се- права е, но не искам да ме лишава от мечтата ми. До споменатите катаклизми в живота ни се стига по пътя на неверието и  войнстващият атеизъм. Няма добри цели, няма истински ценности, липсва християнският морал. Не че като чете това някой ще стане по-морален. Нямам илюзии,че е възможно да променя някого, може би само себе си. Целта ми е да споделя, пък ако някой мисли като мен- супер! Ще станем двама, трима, триста...колкото -толкова. Но ако повече хора спрат за момент в забързания си делник и поразсъждават върху това какво вълнува децата ни, какви са приоритетите им, каква е средата им,може би ще спасим един човешки живот. Дори само един спасен си заслужава размислите и страстите по тази тема.

Казват- обществото е болно. Но какво е обществото- аз, ти, съседът, приятелите, всички ние. Болни са нашите взаимоотношения, болни са нашите мисли. От тази болест се заразяват малките, доразвиват я и тя става уродлив тумор, който ги убива.Какво е лечението? Вярата в Бога, връщането към изконните християнски ценности, походът към чистото,детското във всеки от нас. То живее там някъде,под маската от грижи.Лечението започва сега от мен, от теб, от всеки човек.

Живот като на кино

Мъж стреля по 11-годишно дете, защото вдига шум пред блока. Как да коментирам този факт от ежедневието ни. Просто на никого не му прави впечатление вече. И какво още? Меле в Костенец, запалил се влак при Курило. Супер! Иди, че мисли позитивно. Животът ни се превърна в постоянен екшън и ние, като примерни екранни екшън герои се опитваме да прескочим всяко препятствие, да излезем невредими от горящите си коли и от горящия обществен транспорт, за да се втурнем в мелето от грижи, неплатени сметки и злобни интриги. Да, ние сме българските граждани, геройски живеещи в Република България! Наскоро определиха екзистенц минимума , с който трява да живее едно семейство. Повечето от нас се справят с една четвърт от този минимум. Как? Това е магията на нашия живот. Даже ние самите не знаем как точно. И така филмът става екшън-фантастика.Ако към това се прибавят още социални проблеми ,обобщени като здравеопазване и образование- тогава „живот-като на кино“- ще завърши трагично. Обаче ние,героите на това сюрреалистично произведение, веднъж на четири години можем сами да режисираме и сами дори да измисляме донякъде сюжета. Тогава свободата на въображението ни просто секва. И ние- правим какво- четем старите страници и си моделираме познати сцени с еднотипни главни герои, които да ни управляват. Най-интересното е,че от много години чакаме режисьор и сценарист,които „да ни оправят“. Появяват се желаещи, ние,актьорите, им се радваме и после разбираме,че продуцентът е един и същ. А знаете- който плаща,той поръчва музиката, в случая драматичните развития на милиони човешки съдби. Така е,драги ми екшън-съмишленици и приятели- не знам какъв е изводът от този в последна сметка гротесктен сценарий. Аз лично изгубих надежда,че нещо може да се промени и да се получи лека- незлоблива комедия или дори любовен роман. Навличам си костюма на супер-герой и се мятам на метлата. Чакат ме героични подвизи в кухнята.

Дисекция на чувствата

Вълнуват ме различни чувства и не знам кое да подложа на дисекция по-напред. Например- какво е ревността? Признак на любов, неувереност в себе си и в чувствата на другия или егоизъм... Какво означава изневяра- секс с друг човек, мисъл за друг човек ,връзка с друг човек... Какво означава в последна сметка самото чувство- любов? Дали това е страст, дали е привързаност, дали е загриженост, дали е себеотрицание, дали е сляпо подчинение ? Може ли да има любов без доверие? Може ли да съществува ревност без любов? Възможно ли е да обичаш и да се страхуваш от някого?

Знам,че истинската любов прощава всичко и не поставя условия. Любовта трябва да преодолява трудности, често е поставяна пред изпитания. Колко големи трябва да бъдат те, за да не я убият?Любовта е най-големият стимул за живот. За това трябва да я храним и топлим, да я обличаме и събличаме, да я гримираме и да сваляме грима. Трябва да я променяме,защото самите ние се развиваме. Хората стават различни . Времето и грижите моделират върху тях качества, които не е имало в началото или не са били проявени съвсем. Това прави от любовта изпитание. Подкрепата, добрата дума, прегръдката- източниците на живителна енергия за нея. Никой не е казал,че е лесно да бъде поддържана една дълга връзка. Дори когато двойката изглежда идеална- има какво още да се желае. Но всъщност няма идеални хора, значи няма и съвършени двойки. Недостатъците и достойнствата на човеците са в пълна зависимост от любовта и тя от своя страна им е подчинена. Често нашите хубави чувства не са разбрани правилно,защото не умеем да ги покажем или пък се опитваме дори да ги скрием. Мисля,че любовта пстоянно трябва да се показва, да се доказва, за нея да се говори.

А романтиката? Задължителна ли е в любовните взаимоотношения? Разбира се,че не- ще отговори веднага читателят. Но от друга страна- тя винаги е още едно условие за това да виждаме в другия някой,който мисли за нас, вярва ни, подкрепя ни, изпитва същите чувства.

Човешките взаимоотношения са нещо много сложно и трудно. Но все пак- ако има любов, привързаност, топлина и щедрост- всичко си идва на мястото. Животът ни е толкова неприветлив в държава, която не се грижи за нас. За това поне любовта трябва да ни стимулира да се борим, да бъдем екип от две души, които вървят в една посока и преследват една цел.

Сбогом, "Шанел"!...или как ни моделират рекламите

Какво значи думата „ухажване“? Специално внимание, топли думи, цветя. Според някои реклами- няма нужда от толкова подробности- достатъчно е да носиш превръзки....и той ще те харесва повече, ти ще имаш страхотно самочувствие. Нещо повече- ще се чувстваш свободна. Свободата вече не е дори като салама, тя е – като дамска превръзка или в най-добрия случай- като тампон. Съвременните времена улесняват отношенията още повече. Достатъчно е да изпереш роклята си с прах за пране и няма нужда да пръскаш пари за парфюми и други афродизиаци. Успехът с противоположния пол е гарниран. Да , в този дух би бил полезен и някой шампоан. Тъй като мъжът,който във всички случаи е представен кято някакъв инфантил- е привлечен от лъскавата коса, а не от личността на жената ,нито дори от очите й. Без коментар е и „сезонът на дините“. Ако съм предприемчив критик на рекламите и бях мъж, щях да осъдя компаниите да дискриминация. Още по-дискриминирана е жената в случая, чиито прелести са пищно декорирани като плодове.

Всички тези „мъдри“ послания, които многократно се изливат от екрана, внушават на младите хора стремеж към неглижиране на отношенията. Измества се центърът на междуполовите контакти. Пренебрежително и повърхностно се оказва взаимодействието между мъжете и жените. Преди години ,когато си казвахме прословутата фраза „сексът не е повод за запознанство“, ни се струваше абсурдно и наистина много смешно. Днес тази житейска гротеска е факт. Какво значение имат личностите, характерите, интересите, интелектът? Важно е косата ти да блести, тампонът да е на място, а дрехата да ухае на прах за пране. Сбогом „Шанел“, ти не си ми нужен вече!

Философски мисли между печката и мивката

Въртя се около два часа между печката и мивката. В това време в мен,вероятно понесени от инерцията, се завъртяват някакви екзистенцилни въпроси. Коя съм аз?Дали съм слугинята, готвачката, икономката, майката, съпругата, секси любимата жена или съм журналист, писател, общественик или съм добър приятел -душеприказчик, или пък ...Кога съм АЗ? Питам се още -дали домакинската работа в очите на Бога се смята за добро дело в полза на другите- защото нали знаете- всеки ден трябва да се прави поне по едно добро дело. Ако Господ не оцени труда ми като полезен- значи пропилях много време. Но не- вярвам,че ще ми признае усилията. Понякога смятам,че те са безсмислени, тъй като малко след като си приключил нещо в къщи - то се връща в нулева позиция. Имам пред вид ,например- изчиствам- след 10 минути- същото. Сготвям- изядено, мръсни чинии. Изпирам, простирам, събирам дрехи- след един ден- отново купища за пране. Домакинската работа я забелязвал само този,който я върши- така гласеше една мъдра мисъл. Абсолютна истина. Друг екзистенциален въпрос- защо близките не ми помагат? Правят го понякога за удоволствие. Бих им доставила това удоволствие повече пъти. Но – тогава ще е задължение, няма да я има тръпката и въображението да си свършил нещо сам. Загрижени за интелектуалното ми развитие приятели ме съветват- пиши, пиши книги. Хубави ще се получат, ще ги напиша. Измислям ги в движение. Почти в кръг- между печката и мивката. 

Какво е тръгнала да се оплаква пък тази- ще се запита скептичният читател и ще е прав. Няма да мрънкам повече. Стига толквова разсъждения над мръсните тенджери. Напред- към банята. Там ме чака прането.

Любовен акт

Вървя по следите на дъжда.

Кални струи се стичат

и чертаят светла пътека.

Стъпвам бавно по нея

и усещам как полека

до мен достига суховея.

Докоснах го,а той се киска.

Облиза пътеката влажна.

В минутата, в която я поиска,

разбра,че е истински важна.

Така пътеката изсъхна.

Стопи се светлият й чар.

А прашната следа задъхана

си спомня,че била е дар.

ВИЗИТА

Застанах на прага на слънцето.
То ме прие.
Изгори очите ми,
извади сърцето ми 
и ме нагости с отрова.
Сега съм въглен
и живея в дома на слънцето.
Приемам гости. 

Размисли на път към черквата

Прекрасно горещо юлско утро. Още с първите лъчи слънцето гали кожата и свети в очите. Отивам на черква. Това прави утринта още по-специална.Мисля си- животът е хубав в един миг и тежък в друг, но Господ ни дава всичко за урок и за вразумление. Дали разбираме житейските уроци, които получаваме? Обикновено сме склонни да обвиняваме другите или нещастната си съдба за това или онова. Много рядко се вглеждаме в себе си. В моя живот е имало няколко случая,при които са ме сполетели нещастия и аз осъзнавах,че те са наказание за мои дела. Просто го знаех. Имало е и награди, чудесни постижения- дар за добрини. Трудно е човек да върши само добри дела. Все пак сме грешни човешки същества. Помогни ми,Боже,моите  греховете  да не са толкова тежки, че да последват още по-сурови наказания!

Нямам пари,но живея някак си...

Нямам пари- ключовата реплика по сто пъти на ден за различни неща. Нямам пари за книги, нямам пари за театър, нямам пари за дрехи, нямам пари за обувки, нямам пари за развлечения, нямам пари за почивка, нямам пари за храна, нямам пари за лекарства. Нямам пари да живея, но го правя, някак си. Поглеждам децата си в очите- здравословна храна ли? Нямам пари. Добро образование ли? Със заеми. Ремонт вкъщи ли? Някога, след години, може би. Дори парцалът, с който мия пода, днес отказа да работи. Скърши се дръжката му. Това ми преля чашата. Не искам да чувам ключовата реплика. Не искам и да я казвам.На пук на нея ще живея добре и щастливо. Някак си.

За душите ни тук и в отвъдното...

Господ ни е създал тук, на Земята, а след това душите ни ще продължат своя път. Животът ни сега определя живота после.Нашето съзнание на живи хора  помага на починалите да бъдат спокойни в пътя си. Вярвам,че любовта, положителните емоции, творчеството, съпреживяването, милосърдието- са най-прекия път към щастие в земното ни съществуване. Трябва да кажа това, защото виждам хора, които смятат,че смъртта на тленното ни тяло е окончателен край. Това води до депресираща безизходица, до огромно страдание. Но аз знам,че те грешат- не само защото съм вярваща християнка, но и защото често сънувам починалите си близки. Те ме напътстват, казват ми или ми показват важни неща. Те са с мен. Това за другите звучи налудничаво. Но – проблемът е техен. Аз знам- това е истина. По тази причина е толкова важно човек да се грижи и да споменава починалите си близки. Те продължават да живеят в нашите мисли и така по-спокойни пътуват към мястото си в отвъдното.

Благодаря на Бога за шанса, който ни дава всеки ден да бъдем добри, щедри, прощаващи, благородни. Благодаря Му и за това,че ни опрощава човешката слабост, заради която често пропускаме да поемем подадения от Него шанс да променим себе си в по-добра светлина. Битието ни е много по-сложно от това, което виждме. За да го проумеем ,трябва да бъдем философи, да вярваме в Бога и да спираме за миг в забързаното си ежедневие. В този миг на застой да осмисляме постъпките си. Трудно е-страхът, отчаянието, безверието, завистта и злобата понякога се изсипват върху нас и тогава собствената ни вяра трябва да е много силна. „Никой не е по-голям от Бога“- така си казвам,когато някой се опитва да ме нарани. „Ти си силен човек“- чувам често да ми казват. Така е, защото намирам опование в най-висшата сила във Вселената. Молитвите ми винаги са чути. Те са моят щит към неправдите в света. За това не само съм силен, но съм и успял и щастлив човек. Имам дарба не само да съпреживявам, но и да творя, имам близки хора, които ме обичат. Какво повече мога да искам? Просто трябва във всеки един ден от живота си тук да се боря за това да не отстъпвам от Божиите закони, да се стремя да помагам и на другите в това. Дано Господ ми даде сили !

Урокът ми крещи!

Опитвам се да осмисля някои събития и обстоятелства, които ми се случват в последно време. Неадекватното и некоректно поведение на някои хора понякога ме хвърля в ужас. Питам се за пореден път как е възможно да се появи някой ,който откровено да преиначава фактите, да държи тон,всъщност да крещи и след това любезно да те поздравява. Изобщо кой има право да крещи на другите? Съществува ли въобще подобно „право“? 

Опитвам се да мисля позитивно и да простя. Ще простя, аз съм добра християнка. Това предполагам ще заличи обидата в душата ми, ще притъпи разочарованието, ще ме вкара в обичайните релси. Споменът и урокът ще останат. Дано науча урока си!

Смисъл

Слънцето се стича по моите бузи.

Те светят с отразена светлина.

Слънцето окапа смутената ми блуза.

Пръсва ме любов и много добрина.

Слънцето усмихнато ме гали.

Държи изтръпналата ми ръка.

Успокоява и усмивката ми пали.

И дълго то целува ме така.

Знаеш- слънцето са твоите очи.

Знаеш- ти си моето успокоение.

Оглеждаме се и замислени мълчим.

Един за друг сме смисъл и спасение.

Душата като загоряла тенджера...

Всяка домакиня ще ме разбере, ако се е опитвала да изчисти силно загорял съд. Търкаш с телта, слагаш препарат, пръстите ти се протриват, маникюрът ти се скапва. Ако сложиш в такъв загорял съд храна, отгоре може и да не проличи, но на дъното ще горчи и ще мирише лошо.

Така чувствам душата си. На повърхността всичко си е чудесно. Някъде дълбоко, обаче, чернилката ми тежи и ме влудява. Опитвам да я изстържа с молитва и пост. Изглежда почистено, но скоро отново разбирам,че ще ми е нужен сериозен „препарат“, за да сложа в ред обърканите си мисли.

Дали само с мен е така? Обичам да се самоанализирам, да дълбая. Така си помагам да избистря и онова, което ми тежи, и онова, дето ме радва. И в момента се питам- аз ли нещо не съм добре или светът се е объркал. Дали е нормално, когато имаш уговорка, да предупредиш,че не можеш да я спазиш или просто оставяш другия човек в потрес и недоумение. Дали е нормално да плетеш интриги ,за да изпъкнеш ? Дали е нормално да си правиш собствен  PR като крадеш идеите на другите? Дали,дали... Сигурно аз не съм съвсем в ред или пък имам прекалено големи очаквания от хората. Нормало ли е да обявиш публично организирането на събитие и да не спазиш обявеното? С какво ли не съм се сблъсквала. Спомени,спомени...Животът ме е научил да не се учудвам на нищо. Но от всяко житейско разочарование в душата ми е оставала чернилка, която трудно пада...Все пак не е невъзможно. Просто днес съм черногледа. Ще си сложа розовите очила и тогава черното ще ми изглежда вероятно кафяво. Ще е нещо друго. И няма да ме тормози.

Билети и карти,моооля!

Всеки има своя източник на вдъхновение. За мен това са Българските държавни железници.

Какво ми се случи вчера? Качваме се със сестра ми от Своге към София във влак, електричка, от най-атрактивно мръсните и стари мотриси. Сядаме до възрастна жена, видимо доста мургава. Но ние сме толерантни хора и не се притесняваме от това. Тя ни заговаря, моли ни да й помогнем като стигнем в София и ние-съответно- се съгласяваме. Така, унесени в сладки приказки, не разбираме кога идва кондукторката. Тя е младо ,усмихнато момиче, любезно на това отгоре. Ние подаваме билетите и всичко е прекрасно. След не повече от десет минути още двама кондуктори- мъж и жена идват във вагона. Жената минава покрай нас и иска билети и карти. Ние отговаряме,че вече са проверени и продължаваме да си бъбрим. Тогава върху нас се стоварва крещящ, нетърпящ възражение вик:

„КАЗАХ БИЛЕТИ И КАРТИ ,МОООЛЯ!“

Тази „любезна“ покана ни накара да застанем мирно. Нямахме време и да се спогледаме дори. Сестра ми- само смутолеви „Един момент“ ,а аз съсредоточено взех да търся билета в портмонето. Всъщност на жп-гарата ни издадоха два билета с една бланка и по тази причина само аз се ровех из багажа, а тя просто седеше и се опитваше да успокои с усмивка разярената служителка. Подавам го, тя го погледна и го върна. Тогава се насочи към възрастната жена до мен. Тя представи билет, но й поискаха карта. Подаде и картата. Настана едно четене. Десет минути разучаване на двата документа. В последна сметка всичко от наша страна си беше наред. Не бяхме престъпници. Но имаше други потенциални нарушители, които чакаха зоркия поглед на контрольорката,защото въпросната персона се оказа точно с такава длъжност. Ама ние откъде можем да знаем това? Тя отмина. На шега си говорехме- "ако мине и трети път, ще стане много смешно". Но- за вас лъжа, за мен- истина. Няма и пет минути след това. Приближава се същата проверяваща и ...“Билети и карти, моля!“....Ние едва сподавихме смеха си. Но пътник,който седеше наблизо не издържа и извика:

„Абе,вземи го тоя билет, като го искаш толкова! Давам ти го!“

Всичко щеше да мине мирно и кротко, ако без да крещи, въпросната служителка на БДЖ просто бе обяснлиа,че е контрола и евентуално ,ако бе запомнила кои пътници е проверила и кои- не. Но къде ти такива екстри!

НПО в община Своге- "Ние помагаме на хората и ще продължим да вършим добри дела"

За пореден път ръководствата на НПО от община Своге се събраха, за да обсъдят важни за тях въпроси, до координират действията си. Този път темата бе „Благотворителност“. Всяка от тези организации има такъв тип работа със своите членове. Важно е да се стиковат усилията, да се намерят допирните точки и нещата ще тръгнат по-добре. В разговора не стана дума само за претенции към бъдещи и настоящи политици. Не. Говорихме за конструктивна работа -сега и вбъдеще- в името на хората.

Благотворителността е символ на най-висши човешки качества – милосърдието и добротата. Тя е жест, чрез който се различаваме от първичното и показваме, че хората може да общуваме градивно и се стремим към духовно извисяване.

В съвременния свят обаче, благотворителността все повече се превръща в мода. Тя е лесен начин да спечелиш одобрението на общественото мнение и да измиеш греховете си.

Важно е да си отговорим на въпроса- дали е добре да вършим благотворителни дела тихо и скромно, без да се афишираме или да се покажем пред света, за да дадем пример и на останалите. В случая не говоря само за нас-ръководителите на НПО, а имам пред вид по принцип всеки отделен човек. След това философско отклонение- ще продължа по темата за срещата днес.

Нашите организации, които имат социална насоченост по принцип имат като основна дейност благотворителността. Всеки от нас многократно се е сблъсквал с различните форми на набиране на средства и храни или други стоки. Работата ни,за съжаление ,в последните години,в много случаи започва да прилича на просия,въпреки благородните подбуди, които имаме.

Каква идея имаме по отношение на благотворителните акции ?

Първо- осигуряване от общинската администрация на транспорт, при необходимост и на помещения.

Второ- съдействие в лобирането от общинската администрация пред влиятелни и богати хора и организации за благотворителните цели на нашите НПО.

Трето- взаимна помощ повежду ни в различните кампании.

Четвърто- разгласяване на самите благотворителни кампании за привличане на доброволци.Този въпрос е актуален не само в годната на доброволчеството-2011. Всеки от нас изпитва на гърба си нуждата от доброволен труд, но за съжаление все по-малко хора се решават на такава стъпка.

Пето- Осигуряване на дискретност спрямо нуждаещите се, които са получили помощ.

Шесто- събранието реши вбъдеще всички молби за социални помощи от нашите членове да минават през този форум и ние- ръководителите на НПО ,предварително да обсъдим дали е по възможностите на нашите организации да помогнем и след това да насочваме молбата към Общината или към Дирекцията за социално подпомагане. Така значително ще облекчим тяхната работа.

Стана дума и за съдействие към администрацията по отношение на намирането на работа и създаването на работни места- за инвалиди,например.

Насрочихме следващата среща за 28 юни, вторник, 12 часа,в клуба на инвалидите на ул.“Звънче“. Всички желаещи да участват са добре дошли.

Черешово разсъждение

Дядо ми засадил череша ранна.

От нея ухае специфичен аромат.

Да я обера от седмица се каня.

Да усетя този черешов благодат.

Но както честичко се случва-

черешата вече е почти обрана.

С това животът не приключва,

но разочарованието си остана.

Е всъщност аз съм си виновна.

Сезонът на тази череша отмина.

Този проблем не ми е основен.

Ще чакам следващата година.

Така за много неща се окайвам-

изпускам плода с багри изпъстрен.

Успокоявам се и с мечти се омайвам,

а не знам очаква ли ме мое утре.

Уморена самореклама след празниците на Бов

Празниците на Бов отминаха. Като миг. Толкова положителни емоции, събрани в осем празнични дни. Всички ме питат- защо давам толкова усилия от себе си в подготовката. Ами защото ми е приятно. Изпитвам огромно удовлетворение накрая. Ето сега е този момент. Осмислям онова, което се е случило и разбирам, че да доставиш радост на другите, да оставиш след себе си спомен от приятно преживяване- какво по-хубаво от това. За мен самата- сборник с мое участие и премиера на постановката, която съм написала и режисирала- това е притеснително и уморително,но вдъхновяващо. Личният успех ме следва напоследък- като лавина. Само в рамките на месец- мои произведения в два сборника, издаване на собствена книга и премиера на постановка. Събирам позитивната енергия на света и се чувствам чудесно ...и уморено. Но това е сладка умора. 

Виждам днес един човек от Бов, който обикновено е активен по отношение на проблемите в селото. Питам го за впечатления от празничните дни, а той казва- „ами, аз не съм ходил на тях...“ Онемях- толкова разнообразна и богата програма, в която имаше за всекиго по нещо и ...такова безразличие.Дойдоха хора от София, от Годеч...Френският посланик уважи форума. Дааа, ама не- ние трябва да си кютим вкъщи. Нейсе- ще има винаги и такива хора. Аз обаче съм между лудите дето живеят за емоцията, за културата, за тръпката...След тази самореклама, която да звучи и като извинение пред близките ми- защото те го отнасят обикновено...ще завърша така:

Дано успея да поддържам това темпо и да дам още много от себе си- защото имам енергия и идеи за това. Не е въпроса в похвалите и в славата. Важно е да се чувстваш полезен.

Във вихъра на живота си...

Невероятно е. Нямам време да напиша в блога каквото и да е. Не мога да отделя секунда за себе си, за някакъв самоанализ...

Миналата седмица бе наситена с емоции. Предпремиера на пиесата, представяне на моя книга, среща на випуска... Но не ми е разрешено да се отпускам и да се потапям в спомени. Настоящето ме хвърля във вотовъртежа си и ето- започнаха празниците на Бов. Утре е фотографската изложба. Днес снимахме ученическо самоуправление. Невероятно преживяане. Деца- учители в детската градина, библиотекари, деца работят на жп-гарата, деца се предстаят като кмет и секретар в кметството. На 8 -ми предстои да представя сборника „Бов-шепот от миналото“. В петък- танцьорка и актриса. В събота- режисьр и драматург. Изобщо- човекът- оркестър... Но е прекрасно!

"Събрахме се, войводо!" или НПО-Своге продължава дискусиите си

Днес отново се събрахме, войводо- ако перефразирам една популярна реклама. Представителите на НПО в община Своге си говорихме за общите проблеми, а темата ни беше „материална база“. Оказа се,че вече предоставени помещения в момента не могат да се ползват от военните съюзи, инвалидите и БЧК, защото ...нямат ключ. Той се държи от наемател. Клуб „Доверие“ има нужда от основен ремонт. Инвалидите изискват достъпна среда в обществените сгради. В разговора се стигна до конструктивни идеи- за стиковане на отношенията между самите организации, за да може наличната база да се ползва от всички оптимално. Стана дума и за това,че информацията за различни изяви е малко и точно тези срещи могат да помогнат тя да се разпространява по-лесно.

Следващата  ще бъде на 16 юни от 12 часа в Арт клуба на читалище „Градище“. Между впрочем- той се оказа чудесно място за разговорите между  обществените организации.Темата на поредната дискусия ще бъде „Социални дейности“ и по-точно- „Благотворителност“.

Абитуриенти на 48 или 30 години по-късно...

„Краят на един период в живота е начало на друг“- това са думи към зрелостниците. Днес в Своге има балове. Суматоха. Красота. Балони. Цветя. Сълзи. Емоции. Смесени чувства. Рокли. Костюми. Грим. Фотоапарати. Камери. Хора. Алкохол.Купон.

Добър ли е краят? Добро ли ще е началото? Всички клишета за живота, които се казват в такива случаи ми минават през главата. Но- не. Няма да ги споменавам. Ще кажа само,че през тази година се навършват 30 години от моя абитуриентски бал. Ужас! Какъв беше краят на детството? Определено не се чувствах зрелостник. Нещо смътно и неясно ми се въртеше в главата за бъдещето. Имах желания и цели, но смятах,че всичко ще бъде нереално и неосъществимо. Черногледството го преодолях- Слава Богу! Оказа се точно обратното. Всичко, за което съм мечтаела в живота, ми се случи- и в личен и в професионален план. Нещо повече- всичко, на което съм играла като дете- след това стана моя професия- учителка, журналист, сценарист, писател...Тогава за телевизия не смеех дори да мечтая- а това бе сбъднатия ми сън.

Променя ли се човека във времето? Определено- да. Възгледите. Характерът. Мелачката на времето направи на психологическа кайма повечето ми разбирания от преди три десетилетия. Сега съм далеч по-толерантна, по-позитивна, по-смела, по-мъдра. Но има и качества, които се запазват- например желанието да разпуснеш максимално бързо, музиката, която обичам си е същата, способността да споделям с приятели.

Замислих се- ако имам машина на времето и мога да се върна в онези времена- дали ще го направя?...Всъщност- не.Всяка възраст е ново стъпало в живота. Аз съм изминала няколко. Поглеждам пътя назад и изтръпвам. Не е просто трънлив- истинска джунгла. Аз съм я преминала. Това е страхотно!

Електронни цветни целувки

Вероятно на всеки му се е случвало да гледа слайтове с позитивни послания. Във фейсбук често постват такива. Това мило писъмце,обикновено от истински приятели – е вид грижа за другия. Глътка романтичен миг в оскотяващия свят. Понякога те са елементарни- картинки на залези и утрини, целувки на влюбени, природа.Но дори най-семплата снимка,придружена с топли думи, прави момента специален. Аз получавам много такива електронни послания, пожелавам на всичките си приятели по-често да освежават дните си с подобни мъдри и емоционални думи. Да го направим- приятели- всеки да си сглоби собствена мъдрост в няколко слайта и да я изпрати. Аз ще опитам.

Неправителствените организации от община Своге-"Обединяваме усилията си, за да работим по-успешно вбъдеще"

Дългоочакваната среща на неправителствени организации от община Своге се състоя. Гости на форума бяха двама представители на общинската администрация – Калин Григоров и Вероника Маринова, като зам.кметът представляваше и две НПО-та- на детския баскетбол и на таекуондо. Трябва да отбележим, че този път срещата беше със значително разширен състав, като към работната група се присъединиха и представители на някои от читалищните настоятелства в общината. Както известно, те също са неправителствени организации.

Най-напред Цанко Цанков направи кратко изложение ,в което запозна новите участници с целите на събиранията. Важно е да си подадем ръка, каза той. Ние, които работим на обществени начала за доброто на хората, можем да бъдем в полза на администрацията. Сега ще обобщим проблемите си и ще ги поставим пред бъдещите кандидати за кметове и общински съветници. Ще преценим кой с какъв екип ще работи, какво е отношението му към нашите искания, с каква програма ще управлява  Това е полезно, защото бъдещите ни действия ще бъдат координирани помежду ни и с общинската администрация, както и с държавните служби.Той подчерта,че срещите са и продължават да бъдат публични и широко огласени. Така ще се преодолеят много от трудностите, които сме изпитвали във времето.

Предварително бяха обявени две теми за дискусия- „Транспорт“ и „Връзка с администрацията“. По тях се изказаха всички присъстващи- на всяка от неправителствените организации по различен повод й е нужен транспорт- дали за самодейни състави, дали за храни или за друг вид благотворителност. Беше обсъден и общинският транспорт и предстоящия конкурс за первозвач. Оказва се,че общественият транспорт не е пригоден за инвалиди, не се признават картите за пътуване на ветераните от войните. А понякога дори елементарното- маршрутките не спират и не взимат пътниците от спирките. Ако пък по някакъв повод се ползват ученическите автобуси, те не могат да издадат оправдателен документ на читалищата. Друг сериозен проблем по втората тема бе,че няма връзка между отделните НПО, администрацията и обществеността. Идеята е да се направи общ календар на изявите на читалищата в общината, училища, детски градини, НПО. Така нито едно събитие  няма да бъде лишено от прсъствие. Калин Гргоров предложи да бъде направен обществен съвет, в който да участват представители на НПО, както и държавните служби- Дирекция социално подпомагане,Бюро по труда, РПУ, пожарна и други. Той да се събира всеки месец. Не остана изяснено какъв ще е статутът на подобен формат и какви ще са правомощията му, но идеята бе възприета по принцип. Василка Исаева каза,че според Закона за читалищата що се отнася до културния календар- читалището в общинския център може да поеме тези функции. Последна взе думата Вероника Маринова. Тя изрази недоволство от това ,че не е чула одобрителни, положителни мнения за работата на администрацията до сега. Общинската администрация не може да събере приходите от данъци, за да напълни бюджета, освен това за всички финансови решения е отговорен Общинския съвет, а кметът на общината е изпълнител. Цанко Цанков отговори,че идеята на тези срещи е да се говори вбъдеще време и то по принцип, без да се фиксират личности или да се критикува някой. Аз допълних,че идеята е нова и всъщност закъсняла. Но отсега нататък е важно да се кооридинарт усилията на всчики. А и да могат НПО да разчитат не само на средства от бюджета, но общината като най-авторитетна организация да лобира пред спонсори за различни каузи и така организациите да бъдат облекчени в работата им. Участниците се обединиха около идеята да се направи документ, който да обобщи проблемите и всички да се подпишат под него. Следващата среща ще бъде на 26 май в бившия бар „Омбре“ от 12 часа на обяд. Темата на разговора ще бъде „материална база“.

Добро утро, живот!

Няколко дни не съм писала в блога. Творческата ми енергия беше впрегната в създаването на рецензия за пета книга на алманаха „С перо, четка и дух“. Сега съм готова, днес ще бъде представянето. По тази причина имам вдъхновение да споделям в интернет.

Споделянето в интернет има това свойство,че личните преживявания и емоции могат да намерят отзвук веднага в познати и непознати и някой от тях може да припознае своя душевен свят там. Чувството е удивително! Днес нямама определена тема. Иска ми се да опиша приповдигнатото си настроение. Занимавам се с литература- а това е нещо, която ми доставя истинско удоволствие. За съжаление в живота има и сметки, и политика, и някакви хора, които смятат ,че светът се върти около тях. Но- проблемът е техен- не мой. За това нищо не е в състояние да помрачи красивото слънчево съботно утро. Пия кафе, споделям с приятели във фейсбук- животът е чудесен!

Днес вероятно ще имама и втора статия в блога, която да разказва за срещата на неправителствените организации, които показват на света,че съществуват, борят се, извършват народополезна дейност. Но за това ще отделя специално внимание. Сега с усмивка и хубава песен- напред към живота!

Позитивно и интимно на 9 май

Журналистическата рутина изисква от мен да напиша в блога нещо за Деня на Европа или за Деня на победата. Но от друга страна,чисто човешки, просто не ми се говорят гръмки фрази. Иска ми се да споделя нещо интимно. И с това не съм наясно какво да бъде. Но ми омръзна от клишета. За това- в духа на цъфналия майски ден- хубаво ми беше днес, слънчево, весело, дори щастливо. Срещата с хора, които обичам ме зареди положително. Получих интересни идеи, съпреживях чужди проблеми, свърших полезна работа. Предстои ми да пиша рецензия за книга,т.е. писане за удоволствие.Мисля със знак „плюс“. Това е важно условие в настоящето ми.

Позитивното мислене изисква от мен да намеря положителната страна на всяка ситуация. Възможно е. Намирам я. Например- чакаме официален гост в офиса. Вместо да се чудим как да го посрещнем, решаваме да пооправим, да поразчистим. Ето го хубавото. Офисът светна. Човекът дойде. Каза,че ще плати това,което ни дължеше “ама утре“. Мммм. Вероятно позитивното в случая е,че случката ще трябва да кали в мен търпение и постоянство в напомнянето - „дължиш ми ...“Урок. Супер!

Животът е чудесен.

Пожелавам си и на всеки,който чете това го пожелавам!

Усмивката е признак на щастие. Дали? Има и тъжна, и подигравателна , и зловеща усмивка...Пожелавам си безгрижна !

Прегръдката е признак на обич. Дали? Има змийска,подла прегръдка, има убийствена прегръдка. Пожелавам си приятелска!

Сълзите са признак на мъка.Дали? Има радостни сълзи, сълзи на възхищение, сълзи от умиление. Пожелавам си сълзи на облекчение!

Ръкостискането е признак на учтивост. Дали? Има леко, иронично ръкостискане, има силно себедоказващо ръкостискане. Пожелавам си служебно,неутрално!

Крясъците са признак на ниска култура. Дали? Има крясък от болка, има крясък от мъка, има крясък от изненада. Пожелавам си да изкрещя от щастие!

Пожелавам си! И на всеки, който чете това го пожелавам!

Свогенската болница- завръзка в местен сериал

Не знам дали си спомняте един сериал „Болница на края на града“. Свогенският май сега е в завръзката си.

Днес имаше заседание на Общинския съвет в Своге. Основната тема на дебат беше Общинската болница. Около два часа разговори и една мисъл ми беше в главата през цялото време- дали добрият лекар е и добър администратор? Какво му струва на лекаря да бъде и мениджър? Дали се чуват всички страни в една дискусия, която премина строго професионалните граници, за да стане дума и за проверки, одити, съдебни спорове и пр. Здравето на хората... Темата не се изчерпва с финансовите разправии в болницата на малкия град, нито с разсъжденията ми на пациент.

Тя започва от психическото ни здраве, което постоянно е подложено на изпитание в днешните икономически трудни времена. Продължава през профилактиката- за която никъде вече не се говори. Преминава през усилията на личните лекари и специалистите.Застоява се за известно време в ръцете на болничния песонал и завършва в гробищния парк. Темата е толкова обширна,защото най-голямата ценност -здравето- вече е не хуманен дълг, а е търговски продукт.

Организацията на здравеопазването принуждава медиците да гледат на пациентите не като на страдащи хора, а като на едни пари, които трябва да дойдат „по пътека“. По същата отъпкана „пътека“, обаче често се стига направо в гробищата. Много съм песимистична.

Научих ,че в някои медицински факултети изпитът по анатомия се взима с плащане- 5000 лева. Зададох си въпроса- как ще лекува после този специалист, като не знае как е устроен пациента срещу него? Не говоря за други знания.

Израстнала съм в семейство на лекар и лаборантка. От детството си до днес съм със съзнанието,че помощта към страдащия е първото задължение, изисква го не само Хипократовата клетва .

Скоро чух как едни жени си говорят в аптеката- „няма да ида на лекар, изобщо няма да се лекувам...не мога да си го позволя...“ Дано Господ ни държи по-дълго време здрави!

Цунами в мислите

Потъвам в празното пространство на бъдещето. Изпълвам го с образи, желания и чувства. Но- то стои там, недосегаемо и загадъчно. В това му е хубавото. Настоящето ме дърпа за ръцете, за паметта, за уменията ... Тегли ме, а аз гледам не към него. Опитвам се да видя бъдното. Това е грешка. Живее се тук и сега. А аз съм се втренчила напред. И както си гледам, ме застига вълна, залива ме. Това е миналото. То ме кара да спра. Дори да се обърна. Успявам да се отърся и пак- крачка по крачка...Как да бъда цялостна? Аз от миналото е хванала за косите мен от настоящето, а образът ми от бъдещето бяга ли бяга. Калейдоскоп от мигове се върти, завихря се като истинско цунами, подхваща мислите ми. Укротявам го. Съсредоточавам се върху днес. Така трябва.

На Томина неделя за вярата и за неверието

  Къде сте го виждали този Бог, та му вярвате ?- питат атеистите. Къде съм го виждала? Първо в сърцето си. После в разума. След това във Вселената. В ДНК на човека. В числото ПИ...В живота на земята...В мъртвата природа. В инстинктите и в разумния избор. Навсякъде,където и да се обърна Господ е оставил следа и ни напътства. Но ни е дал и свободна воля. Благодарение на нея може да не го последваме или дори да не Го забележим.

Тома е трябвало да докосне възкръсналия Христос, за да повярва. „Блажени са ония, които не са видели, но вярват.“

Годишнина от сватбата или 21 години по-късно...

На 29 април имаме годишнина от сватбата. 21 години по-късно си спомням само детайли от сцени, емоции, събития. След края на тодорживковото време и в зората на прехода, в началото на съпунените сериали, бума на огромния дефицит по магазините, вълните от ентусиазъм и надежди, противопоставянето на сини и червени... Тогава не сънувахме още за мобилни телефони и лаптопи, не предполагахме какво може да бъдат социалните мрежи и интернет, виждахме само любов и светло бъдеще. Такава беше пролетта на 1990 година.

Ние се оженихме в стола на едно бивше голямо предприятие. Сами си търсехме покривките, вилиците и лъжиците, чашите. Сами аранжирахме масите. Сами набавихме храната. Сами търсихме сервитьори...Как ли им звучи на днешните младоженци? Сама направих сценария за сватбеното тържество. Поканих си водещ. Написах и един стих, който да стои над официалната маса. Поканени бяха 400 човека. Дойдоха около 300. Близо месец сгъвах кърпички и ги аранжирах в картонче с надпис-пожелание от Люси и Младен... Разбира се- като казвам сами- имам пред вид най-вече родителите. Добре ,че бяха родителите.

Гледам касетата от сватбата. Не мога . Сълзите замъгляват погледа. За тия две десетилетия толкова близки хора вече ги няма.

Много неща се промениха оттогава. Живеем различен живот. Технологиите, нравите, разбиранията, приоритетите в обществото са други. Ние двамата други ли сме?- се питам. Няма как- променили сме се. Дано сме успели да съхраним нещо от наивността и възторга на онова време. Съхранили сме, да. Иначе нямаше да споделям социалните си въжделения с приятелите във фейсбук. Нашият брак тръгна едновременно с прехода, преплиташе лична емоция и политика. Единомислието ни винаги е било и в тази посока. Времето изстърга много от илюзиите ни. Почти...почти всички.За съжаление борбата за насъщния не оставя много варианти за романтика. Опитвам днес да бъда прагматична. Уча се от децата ни.

Изводи, изведени из водата на днешния ден - II част

На тротоара виждам умряла птица. Не я поглеждам втори път. Птиците са създадени да летят. Да, и те са смртни. Но е лоша гледка. Замислих се за птиците в душата ни.

Извод- мечтите умират понякога, но е хубаво да можем да ги съживяваме и да им даваме крила. Можем.

Събирам прането. Сортирам чистите дрехи и ги оглеждам. Захабяват се, колкото повече ги пера. Изхабяваме ли се от поддържането на вътрешна чистота?

Извод- за разлика от дрехите, поддържането на духовна читота изисква повече усилия и ни прави по-блестящи.За съжаление- животът е прекалено кален.

Чета- учителки проституират. Това не знам как да си го коментирам. Не ги осъждам. Направили са го от нужда. Ама докъде е стигнало обществото, щом интелигенцията му се продава?

Извод- уважението ,самоуважението, респектът са отживелица. Сметките не отчитат нравствени понятия.  Проституцията ,пошлостта, силиконът- това са символи на днешния просперитет. Срамно е да си учител.

Изправям се

Животът често е непредсказуем. Смачква ни само за един миг. После трябва да се изправим. Трудното идва не точно в момента на изправянето,  а когато се решаваш да го направиш.В първия поглед напред и нагоре има най-много заслепяваща светлина. Ако присвиеш очи и не се уплашиш- следващите движения ще те отведат обратно на върха. Била съм и там- долу и някъде- съвсем горе. И едното и другото носят в себе си уроци. Не знам дали научих своите. Надявам се. Не знам и дали състоянието на летаргия в средно положение е добро. Но примижавам. Знам,че пред мен се изправят нови цели. Има по- светло, по-красиво, по-щедро, по- любвеобилно, по разширяващо възможностите ми място под слънцето. Там ще достигна. Кога? Когато е рекъл Господ и ми стигнат силите за следващи действия. Това може да е утре. А защо не- днес?

Изводи,изведени из водата на днешния ден...

Днес е Възкресение Христово. Празнично и светло би трябвало да бъде. Но- научих за смъртта на наш съсед.

Извод- радостта и тъгата са като сиамски близнаци.Когато се предполага,че трябвада си щастлив- се оказваш нещастен.Тези моменти правят човека философ.

Почина мой близък, бивш колега, млад човек на 33 години. Всички сме потресени.

Извод- не бива да се живее за бъдещето, животът е тук и сега и не се знае докога продължава. Ще опитвам да живея така, като че всеки ден е последен.

Белих картофи. Един от тях се оказа с форма на сърце. Поколебах се дали да го разрежа или да го запазя. Разрязах го. Ако го бях оставила, щеше да се развали и да прилича на голямо болно сърце.

Извод- външният вид на нещата и тяхното вътрешно съдържание и предназначение понякога са съвсем различни неща. А и друго- нашата представа много често няма нищо общо с действителността.

Дъщеря ми закъснява. С баща й сме ядосани. Като се върне ще... я прегърна и ще я помоля да мисли за мен и за себе си по различен начин. Защо няма да я накажа? Кой човек възприема наказанието позитивно и за свое добро? Тя ще се озлоби и ще тръгне на инат. Тогава- още по-лошо.

Извод- моментните ни настроения понякога не ни носят мъдрост. Не вярвам, че обидите, казани в състояние на афект са истини, които другият е искал или е трябвало да чуе.

/Следва/

Да се поклоним в храма с вяра

Трябва да си признаем, че за много българи християнството е само дума, религиозността е по-скоро възможност да помолиш Бога за помощ, когато си изпаднал в беда. Сещаме се за Него, когато и за майката- в момент на трудност. Ден преди Възкресението си спомням как са преминавали празниците в миналите години. Идват на тълпи хора, които никога преди това не са стъпвали в храма, или в най-добрия случай е било предишната година на този ден. Пияни младежи се трупат на купчини и палят свещи, като изгарят и косите си. Желанието е купон да има, да се повеселим с едно атрактивно обикаляне на църквата, преди да идем на дискотека... А после- после ще се натъпчем с яйца и козунаци, аа естествено- и ще ядем агнешко. Най-важното от всичко- ще се напием „до козирката“. Поводът сега е Великден. Важно е да има повод за пиянство. Ама и да няма- купонът ще се състои.

Не обвинявам незнаещите за тяхното Богохулно поведение. Смятам,че те не са научени на почит и не знаят същността на църковните ритуали. За това въвеждането на вероучение ще спаси от подобно непристойно поведение децата, които сега попиват знания за света.

Изчака ми се чакалото...

Пружината на времето понякога е разтегната и скърца- когато чакаш. А цял живот все нещо чакаме- дали на опашка за зеленчуци , пред кабинета на лекаря или пред гишето на някоя институция...чакаме. Да дойде уикенда...чакаме. Да мине празника...чакаме. Да ни „оправи“ някой... чакаме. Да бъдем щастливи...чакаме. Да се случи чудо...чакаме. Като си направя равносметка половината живот преминава в упорито чакане. Да знаеш да чакаш, да можеш да чакаш-това било любов. Не знам дали е , но във всеки случай се изисква огромно търпение от човека- а търпението наистина е основа на любовта. Българският народ е измислил всевъзможни сентенции, които да представят нетърпението, нежеланието да бездействаш. Ежедневието ни се върти около този статичен процес...

А действието? Кога ще се случи екшънът на обикновения човек? Ще се взема в ръце вече. „Изчака ми се чакалото“.

НПО в Своге с претенции към бъдещите кандидати за кметове

Днес се състоя поредната работна среща на представителите на неправителствените организации в община Своге. Целта им е да се обединят около единни действия и искания към бъдещите кандидати за кметове. Те заявяват, че ще съдействат на новата администрация в работата й, както това се е случвало и до сега, но ще изискват адекватна обратна връзка.

Председателите на различни организации  възприеха    идеята на всяка следваща среща да обсъждат по две важни за всички теми, които са общи за тях. На предстоящото работно заседание,което ще се състои на 12 май от 12 часа в клуб „Доверие“, ще бъде воден протокол и ще се говори за „Транспорт“ и „ Комуникация с общинската администрация“. Като следващи теми за обсъждане се предвижда да бъдат- „Материална база“, „Подкрепа на социално слабите“ и др.

Срещите на представителите на различните неправителствени организации са отворени за всички политици от общината, които ще имат претенциите да я управляват след идващите местни избори. Накрая на заседанието бе вдигната наздравица по повод навършването на четири години от създаването на дружество „Русофили“ в община Своге.